— Да.
Почувствах се зле. Денис явно възнамеряваше да ми разкаже нещо, което не бе предназначено за чужди уши. Но нямах сили да му откажа да слушам.
— При нас имаше много строг ред. Много по-строг, отколкото при вас, православните. Императорът ни търпеше. Но след метежа на фундаменталистите изпрати десант.
Гласът му беше прекалено спокоен. По-добре щеше да е, ако беше разгневен, докато разказваше всичко това.
— Семейството ни не участва в метежа. Но когато трите хиляди десантчици се стовариха от небето върху столицата, те не тръгнаха да си изясняват кой е виновен. Цялата ни гвардия беше избита за половин час. С името на Бога в устата е лесно да разпалваш клади на площадите, но не и да воюваш. Успяха да нанесат леки загуби на десантчиците и те освирепяха. Попаднахме във властта на победителите още след денонощие. Закона на войната. Неофициален. Никога повече не видях родителите си — десантът започна точно когато те бяха излезли на пазар. Какво се е случило с тях — куршум от нашите, лъч от имперските сили, срутила се стена, паникьосана тълпа… Не знам. И никога няма да узная. Двамата със сестра ми седяхме вкъщи — тогава бяхме на по дванайсет години. Знаехме, че ще надникнат в къщата — тя беше в самия център на града, до катедралата „Свети Денис“, на когото са ме кръстили; беше богата и разкошна къща. После видяхме как през градината идва офицер в броня, чухме писъка на Антуан — нашата мутирала горила-охранител. Сестра ми винаги ме командваше. Нареди ми да се скрия — съвсем символично, под леглото. А самата тя си намъкна сексапилни шорти и блуза, дори без да се стеснява, макар че вече от година не се преобличаше пред мен. Каза, че неминуемо ще я изнасилят и ще разграбят къщата. Затова пък ние ще оцелеем. Тя беше красиво и физически развито момиче. Освен това мисля, че искаше да бъде жертва. Именно такава — малка невинна жертва на войната и моя спасителка. Аз лежах под леглото и се опитвах да не дишам, и гледах глезените й, обути в бял чорапогащник. Страх ме беше. И как да не ме е страх? И, знаеш ли, веднага й повярвах, че точно така ще се случи.
При тези думи Дени се разсмя съвсем искрено.
— Възбудих се, представяш ли си? Страхувах се и за себе си, и за Дениза, а вътре в душата си исках да видя как става това нещо. Какво става в киното след целувката? Не забравяй, че Милост Господна тогава беше доста пуританска планета.
Чувствах се страшно зле. Не можех да проумея защо Огарин изведнъж реши да разголи душата си пред мен, вместо спокойно да посрещнем пристигащата яхта.
— Офицерът влезе в стаята й — замислено каза Денис. — Или беше чул нещо, или имаше детектор.
Той изведнъж млъкна и след малко не се сдържах и го попитах:
— И какво стана?
— Не я изнасили. Може би вече не му се е искало, нали от превземането на града бяха минали три часа. Може би е предпочитал да види мен на мястото на сестра ми. Може би не искаше да рискува, сваляйки бронята. А може и да е бил морален и честен човек, който не би постъпил толкова гнусно с малко момиче.
— Говедо, не можеш ли да говориш директно! — въздъхнах аз.
— Не мога. Та този офицер не изнасили Дениза. Просто стреля — много точно и хуманно, в главата, право в челото. Видях избухването, после стъпалата й някак странно се извиха, последва кратък спазъм и чехлите излетяха от краката й. Дениза падна, лицето й се озова точно до моето, очите й бяха широко отворени и гледаха учудено — тогава не знаех, че мъртвите винаги гледат учудено — а по средата на челото й имаше малко черно петънце. Лазерният лъч оставя слаба следа и не винаги си личи, че мозъкът е изкипял.
— Защо? — изкрещях.
— Какво „защо“?
— Защо е направил това?
— За да не оставя свидетели, естествено — учудено отговори Денис. — Нима не е ясно? Веднага разбра, че в къщата ще намери доста ценни неща. И малката свидетелка на обира не влизаше в плановете му. На шията на сестра ми имаше огърлица, не нейна, а на мама, изобщо не знам кога си я беше сложила и защо. Очевидно, за да е по-привлекателна. Офицерът приседна, скъса закопчалката и взе огърлицата, а мен така и не видя. И аз не можах да зърна лицето му. Само емблемата на ръкавицата му — усмихната детска муцунка с накривен пилотски каскет. Кадетското училище. Той взе от масата и сандъчето с украшенията на Дениза, но те бяха евтини, обикновени дрънкулки — после намериха сандъчето изхвърлено в градината. Вероятно му е било тежко да носи всичко. Аз останах под леглото до следващата вечер. Лице в лице със сестра ми. Оттам ме измъкнаха полицаите от временните сили за поддържане на реда, когато десантчиците вече бяха напуснали града. Обясниха ми, че родителите ми са изчезнали, а сестра ми са я убили мародери от фундаменталистите, но сега редът е възстановен. Психолозите се занимаваха с мен половин година. В сметката ми бяха останали някакви средства и те се стараеха. Казах, че всичко е било точно както обясняваше полицията. Обясних, че искам да се присъединя към храбрите десантчици, които толкова доблестно ни спасиха от бандитите. Че се отказвам от наследството, от къщата, сребърния рудник в планините и чаената плантация. Подписах всички документи. Това доста се хареса на администрацията. Дадоха ми удостоверение, че родителите ми са загинали в бой с метежниците, получих и препоръка от името на преходното правителство и ме изпратиха на Тера. След месец постъпих в кадетското училище и на ръкава ми се появи нашивка — детска муцунка с накривен пилотски каскет.