Джон Сол
Сенки
Пролог
Сенки.
Тими Евънс се събуди сред сенки.
Бяха толкова тъмни, че не можеше да види нищо, толкова непрогледни, че се запита дали смътният спомен за светлина, спохождащ от време на време съзнанието му, не е само някакъв сън.
И все пак беше сигурен, че не е, че светлината наистина съществуваше и някъде далеч, отвъд сенките, сред които се бе озовал, имаше и друг свят.
Свят, от който вече не беше частица.
Нямаше представа за часа или за деня. Не знаеше даже годината.
Нощ ли беше или ден?
Нямаше как да разбере.
Почувствувал, че първите пипалца на паниката започват да се обвиват около него, Тими плахо протегна ръце в мрака и се залови да изследва чернотата на заобикалящите го сенки.
Не напипа нищо.
Пръстите му сякаш ги нямаше.
Допря дланите си една в друга. Очакваше да усети топлина.
Не усети нищо.
Изобщо не почувствува каквото и да било.
Пипалцата на паниката стегнаха прегръдката си. Увиха се около Тими Евънс, досущ като пипалата на огромен октопод.
Разсъдъкът му уплашено се отдръпна. Просто отстъпи назад, за да се скрие от паниката и мрака.
Какво се беше случило? Къде се намираше?
Как се бе озовал тук?
Несъзнателно започна да брои: «Едно. Две. Три. Четири.»
Числата маршируваха в главата му и сякаш се уголемяваха, докато той слушаше как гласът беззвучно напява думите, които означаваха най-много за него в този свят. Същият глас, появил се от внезапно избледнялото минало, където бе имало светлина и звуци, твърде различни от гласа, мълвящ числа в притихналия му ум.
Още преди да се събуди сред сенките, единствено числата бяха означавали нещо реално за него.
Открай време си беше така — още откакто съвсем невръстен бе лежал по гръб и се бе взирал в предмета, провесен над кошчето му.
Цифрите върху кубчетата, окачени на проходилката му, също бяха означавали нещо за Тими Евънс.
Макар че беше твърде малък, за да нарече с дума самата проходилка, споменът му за нея бе ясен.
«Едно. Две. Три. Четири.»
Ярко оцветеният предмет, завързан за провесения от тавана ширит, леко се въртеше насам-натам и докато Тими неотклонно го следеше с очи, гласът в ума му изговаряше всяко число: «Едно. Две. Три. Четири.»
По-късно на стената, високо над креватчето си, бе забелязал друг предмет.
«Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Девет. Десет. Единадесет. Дванадесет.»
Тими Евънс се беше научил да брои, наблюдавайки как се местят стрелките на часовника, въпреки че изобщо не знаеше какво представлява или пък за какво служи той.
Просто по цял ден си бе лежал в кошчето, без да отмества очи от часовника, и беше произнасял всяка цифра, щом голямата стрелка стигнеше до нея.
Когато се научи да ходи, започна да брои на глас крачките си.
Броеше стъпалата, които водеха към предната веранда в къщата на родителите му.
Броеше пукнатините по разбития тротоар, разделящ двора и улицата.
Броеше стъкълцата в цветните витражи на прозорците, когато родителите му го водеха на черква, и колоните, които крепяха високия й таван.
Броеше процепите на щорите, закриващи прозореца на стаята му в техния дом, и правилните редички зеленчуци, които майка му отглеждаше в градинката си в задния двор.
Броеше всичко. През ума му шуртяха безброй числа. Числа, които имаха смисъл.
Числа, които означаваха ред.
Числа, върху които се крепеше неговият свят. Те изпълваха ума му и го поглъщаха.
Те бяха неговите приятели, неговите играчки.
Тими ги събираше и ги изваждаше, изследваше ги в ума си, за да разбере как точно действуват. Умножаваше ги, делеше ги, повдигаше ги на квадрат и определяше отношението между тях.
Дори когато порасна и взе да говори за други неща, числата неизменно присъствуваха в ума му, непрекъснато извираха в него.
Сега, в ужасяващата тъмнина, в която се беше събудил, той отново подхвана играта си с числата.
Започна с милион.
Винаги бе харесвал това число.
Единица, последвана от шест нули.
Умножи го по деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет.
После умножи резултата по деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и осем.
Продължи да смята и числата в ума му ставаха все по-големи и изпълваха все по-голяма част от него.
И въпреки всичко сенките оставаха и колкото и да се опитваше да се съсредоточи само върху числата и нито за миг да не изгуби крайния резултат, сенките и тишината продължаваха да го притискат.
Премести числата дълбоко в ума си, за да може да пресмята с половината си съзнание, а с останалата половина се опита още веднъж да премисли къде се намира и как се бе озовал сред тези сенки. Училище.