— Как ги мразя тези неща!
Хилди се усмихна.
— Че кой не ги мрази? Но поне се опитах да ти намеря някой, дето да не е толкова износен.
Детето взе банския, после се доразсъблече и се намъкна в него. Като мушкаше ръце през презрамките и извиваше тяло, тя го навлече, а после погледна с надежда Хилди.
— Наистина ли ми стои толкова ужасно?
— Е, предполагам, че няма да спечелиш конкурса за малката мис Америка, но можеше да е и по-зле. Поне ти е по мярка и не е целият в дупки. Готова ли си?
— Май, че да — съгласи се тя и последва Хилди през съблекалнята към душовете, после влезе в мивката за крака, която представляваше плитък улей, издълбан в цимента пред вратата за басейна. Внезапно нервите на Ейми не издържаха. Тя вдигна умоляващо очи към Хилди.
— Ще ми кажеш ли в какво се състои експериментът?
Сърдечният смях на Хилди изпълни цялата съблекалня и само като го чу, Ейми се почувствува малко по-добре.
— Защо просто не престанеш да се тревожиш? — попита тя.
— Знаеш, че няма нищо да ти кажа, освен че нищо няма да ти се случи. А щом не искаш да участвуваш, никой не те кара. Щом разбереш за какво става дума, можеш да си вървиш, ако това искаш.
Ейми си пое дълбоко дъх и се замисли. Да се довери ли на Хилди? В крайна сметка тя застана на нейна страна по въпроса за експериментите с животни. Така че какъвто и да бе този експеримент, не можеше чак толкова да е лош. Промуши се през вратата към басейна. И се спря, слисана от гледката.
В далечния край на басейна висеше завеса, така че трамплинът изобщо не се виждаше. На около три метра от нея, близо до басейна имаше стол. До него имаше маса, върху нея стоеше компютър и нещо приличащо на чифт слушалки. На няколко места около басейна бяха монтирани видеокамери, до една насочени към празния стол.
На друг стол седеше д-р Енджърсол пред екрана на компютъра. Край него бяха насядали останалите участници в семинара.
Дали всички знаеха какво щеше да стане? Само на нея ли не бяха казали?
Почувствува се измамена.
Първо й хрумна да се обърне и да хукне през вратата, но съучениците й вече я гледаха, вторачили се в нея, сякаш бяха сигурни, че ще се уплаши още преди да започнат.
А присъствуваха не само съучениците й.
От групичката деца, скупчени около компютъра, очите й се прехвърлиха на малката трибуна с лице към басейна от другата страна. Там по пейките имаше поне петдесетина колежани и те я зяпаха.
Ейми усети, че пламва от неудобство. Наистина ли всички тези хора се бяха насъбрали само да я гледат? Но защо? Какво ли щеше да стане?
Зад себе си чу Хилдиния глас.
— Добре ли си, Ейми? Да вървим ли по-нататък?
На Ейми й се искаше да се разтвори циментът и да потъне в земята. Защо се бяха събрали всички тези хора? Защо не бяха дошли само децата от семинара, с които поне се познаваше? И какво ще стане, ако се обърнеше и побегнеше към съблекалнята? Щяха да й се смеят.
До един. Щяха да разберат, че е пъзла, и даже и да не се смееха с глас, вътрешно щяха да й се подиграват.
В столовата довечера щеше да слуша как останалите деца й къткат, подигравайки се на шубето й.
Щеше да стане за смях дори на приятелите си и щеше да се чувствува все едно се е върнала в държавното училище, където всички се държаха, сякаш е някакъв чешит или нещо такова.
Не!
Няма да позволи това да се случи. Все някак ще го изтърпи. Пое си дълбоко въздух, после бавно го изпусна.
— Н… нищо ми няма — едва смогна да отговори тя, но дори сама чу как потреперва гласът й.
— Просто не… кои са тези хора?
Хилди й се усмихна окуражително.
— От един от курсовете по психология. Д-р Енджърсол ги покани да присъствуват на експеримента.
— А мен забрави да предупреди — проплака Ейми.
Усещайки какви мисли минават през ума на момиченцето, възпитателната коленичи и взе ръката му в своята.
— Няма страшно, Ейми. Нищо няма да ти се случи. Те са тук просто като зрители. Няма да гъкнат, нито пък ще сторят нещо. Всичко ще бъде наред.
— К… какво трябва да правя?
— Просто седни на стола — каза й Хилди.
— Хайде, ще дойда с теб.
Хванала я за ръка, тя я заведе до стола и Ейми приседна боязливо на крайчеца. И чак тогава д-р Енджърсол обясни какво ще правят.
— Към теб, Ейми, ще прикрепим електроди — обясни той.
— Но те са напълно безвредни, само дето регистрират телесните ти реакции. Обещавам ти, че изобщо нищо няма да усетиш. Ние само ще регистрираме промените в пулса и дишането ти, както и ритъма на мозъчните ти импулси. Камерите ще запишат изражението на лицето ти и движенията на тялото ти. И така, само трябва да стоиш на мястото си.