— Но защо точно аз? — попита Ейми.
— Какво искате от мен?
— Само след минута ще видиш — отвърна й Енджърсол.
— И не забравяй, че можеш да си тръгнеш, когато си искаш, точно както ти обещах.
«И всички да ми се смеят» — помисли си тя. Седна неподвижно на стола, докато д-р Енджърсол прикрепваше електродите към тялото й.
Скоро бе накичена с повече жици от котката тази сутрин. Най-сетне той постави на главата й шлема и тя усети безброй миниатюрни иглички да притискат скалпа й.
— Боли ли? — попита я.
— Не би трябвало, но ако те боли, мога да го наглася, така че да не ти убива. Електродите трябва само да докосват главата ти.
— Аз… добре е — успя да каже Ейми. После погледът й срещна този на Енджърсол и той видя страха в очите й.
— Нещо ще се случи, нали? — попита тя.
— Нещо ужасно.
— Няма нищо страшно — увери я Енджърсол. Провери още веднъж електродите, после отиде при екрана на компютъра. На него ясно се виждаха ритъмът на дишането, пулсът и диаграмата на мозъчните вълни на детето, които говореха за човек под известно умствено напрежение.
Но нищо извън пределите на нормалното.
— Добре — рече той.
— Време е да започваме. Само ще те помоля да помислиш и да вземеш решение.
В далечния край на басейна изведнъж дръпнаха завесата. До високия трамплин за скокове бе издигнато скеле. От него висеше въжето с възли, същото, което се бе опитала да изкатери в салона миналата седмица.
Опитала се бе и не бе успяла.
— Искам да си избереш едно от тях, Ейми — каза й д-р Енджърсол.
— Кое от двете предпочиташ? Да се изкатериш по въжето или да скочиш от високия трамплин за скокове?
Детето се ужаси. Шегуваше ли се той? Наистина ли трябваше да стори едно от тези нещо?
Но нали каза, че няма! Каза, че изобщо не трябва да прави нищо! Само да седи там.
Сърцето й се сви. Вече чуваше смеха на приятелите си, когато усетят, че ужасно я е страх както от въжето, така и от трамплина.
Котката!
Той правеше с нея същото, каквото бе сторил с котката. Две отрицателни възможности.
Да избере между две омразни й неща или всички да разберат какъв ужас изпитва.
Да разберат и да се примири с подигравките им. Страхопъзла, страхопъзла, Ейми е страхопъзла!
И макар че никой не бе промълвил тези думи, тя вече ги чуваше да кънтят в ушите й.
Откъсна очи от въжето и трамплина и погледна лицата на съучениците си, скупчили се около компютъра, някои не откъсваха очи от екрана, други — в нея.
Джеф Олдрич се хилеше, вече се досещаше колко я е страх. Какво ли щеше да му хрумне? Просто щеше да й се подиграва?
Или пък щеше да му хрумне нещо по-лошо? Може би щеше да я провеси през прозореца, да я люлее над тротоара и да я плаши, че ще я пусне.
Взеха да й минават какви ли не мисли. Какво бе за предпочитане? Да й се смеят всички и да я задяват или да направи избора си и да се опита да преживее ужаса, който винаги я обземаше, щом се отделеше на повече от няколко метра от земята?
Но нали д-р Енджърсол й каза, че само ще трябва да избира! Изобщо няма да се налага да прави каквото и да е!
Обаче едва ли ще й се размине само с това. Ако каже, че избира едното или другото, а после откаже да го стори, всички ще разберат!
Попаднала бе в клопка.
Въпреки обещанията си той я бе подмамил в капан.
Кое да избере?
Въжето?
Спомни си как се вцепени там, горе, от ужас да не би да падне, вкопчи се във въжето, докато треньорът не се изкатери и я свали.
А дори не успя да събере кураж да изкачи стълбата на трамплина.
Въже и стълба! Какво толкова се плашеше от една тъпа стълба и едно глупаво въже!
Ами ако паднеше?
Ако паднеше от въжето, щеше най-малкото да си счупи крак.
— Но от стълбата с перилата, за които да се хване, и стъпалата, по които да стъпва, можеше и да не падне. А когато се изкачеше на върха, само трябваше да прекоси до края и да скочи.
Само при мисълта да застане на тясната дъска на три метра над басейна я сви стомахът и от страх вътрешностите й се обърнаха.
Та тя бе само на три метра! Какво щеше да й стане?
Не ще и дума, че предпочиташе мимолетния ужас пред всеобщия присмех, защото е страхопъзла.
— И… избрах си — прошепна тя.
— Ще скоча от трамплина.
Д-р Енджърсол моментално стана от стола и дойде да свали шлема от главата й, а двама студенти от последния курс махнаха електродите от тялото й. Но камерите, които запечатваха всяко нейно изражение, всяко трепване на тялото й, продължаваха да работят.
И всички не сваляха очи от нея.