Пристъпи към стълбата, която водеше до върха на трамплина, и стисна здраво перилата. Стъпи с краче на най-долното стъпало и започна да се качва.
Стигна до средата и щом погледна надолу, замръзна.
«Продължавай! — рече си тя наум. — Просто се изкачи, прекоси дъската и скочи.»
После се взря в цимента долу, страхът й от височина се надигна в нея и тя разбра, че не ще може да се изкачи.
«Не гледай надолу» — изкомандува се тя.
Насила вдигна поглед нагоре и там съзря, надвиснала над нея, дъската на трамплина.
Не!
Не можеше да се изкачи, нямаше да може да я прекоси! Много е тясна. Ще падне, преди да направи и една крачка.
Усетила как и последните капчици кураж я напускат, тя зарида. С обляно в сълзи личице съумя да слезе от стълбата и закрила с длани лице, хукна към съблекалнята. Във въображението си вече чуваше съпроводилия я смях. После прекоси празните кабинки за душове и се озова в съблекалнята. Докато стигне до шкафчето си, почти съблече банския си, а след като го свали съвсем, го захвърли в един ъгъл и взе да навлича дрехите си колкото се може по-бързо. Остави шкафчето си да зее и с разтърсвано от ридания телце Ейми Карлсън напусна физкултурния салон.
Когато Хилди Креймър дойде да я потърси, в съблекалнята нямаше никого, но тя почти със сигурност знаеше къде е отишло детето.
Когато жената излезе от салона, нямаше и следа от топлото и сърдечно изражение, с което обикновено разговаряше с децата или с родителите им; на лицето й се бе изписала твърда непоколебимост. Хилди Креймър възнамеряваше да открие Ейми, преди някой друг да я зърне.
Джанет Олдрич се отказа от опитите да се съсредоточи върху работата си. Макар и да бе малко след четири часа, знаеше, че никой няма да възрази, ако днес си тръгнеше по-рано. Не че бе свършила кой знае колко работа, защото докато си загуби сутринта с всичките онези, които дойдоха да й изкажат съболезнованията и подкрепата си, то по-голямата част от следобеда й мина в размисъл за дисертацията, която още лежеше скътана дълбоко в чантата й. По време на обяда успя да си намери, спокойно кътче и се зачете, но не бе напреднала кой знае колко. Сърцето й се късаше само като четеше за всички тези дечица, станали жертва на същото напрежение, на което в крайна сметка се бе поддал и Адам. Неведнъж се наложи да спре да чете, защото дори в сухия, прозаичен стил, в който бе написана работата на абсолвента, човешкото състрадание избиваше на повърхността.
Сякаш всяко от споменатите в дисертацията дечица протягаше ръце към нея, зовеше за помощ, умоляваше я да стори нещо за него.
Но нищо не можеше да стори, защото и те като Адам бяха вече мъртви.
Най-малкото нямаше и пет годинки, когато пред очите на майка си и по-голямото си сестриче се бе хвърлило под колелата на автобуса. Изобщо не съществуваше каквото и да е съмнение, че е видяло автобусът да идва. Дори го бе посочило на майка си.
Заедно спрели и го гледали да се приближава с равномерна скорост от шестдесет километра в час.
И в последния миг момченцето се отскубнало от ръката на майка си, втурнало се като стрела на пътя и се хвърлило под колелата.
Джанет не можа да дочете редовете, съкрушена от мъката, която майката на детето несъмнено е изпитала, думите се замъглиха от сълзите й и в крайна сметка прибра дисертацията в чантата си.
Но довечера щеше да я дочете, колкото и трудно да й бъде. Дотогава знаеше, че няма да може да похване каквото и да е, защото заловеше ли се с нещо, дисертацията сякаш я зовеше, молеше я да й обърне внимание.
В крайна сметка даже се отказа да се опитва да работи и взе да се приготвя за края на работния ден. Набра на компютъра си команда за отпечатване на документа, върху който бе работила — последния редактиран екземпляр на статия, която шефът на факултета изпращаше до едно от списанията по психология — и се зае да прибира документите от бюрото си обратно в шкафа, като поставяше всеки в съответната папка. В дъното принтерът тихо жужеше и й действуваше кой знае защо успокоително, като на всеки тридесет секунди заглъхваше за малко, докато вкарваше нов лист във валяка. Почти машинално взе да брои отпечатаните страници.
По средата на седмата принтерът внезапно спря.
Джанет се сепна и погледна към машината.
Страницата не помръдваше, а някъде по средата един ред чакаше да бъде довършен.
Никоя от предупредителните светлини на принтера не светеше, така че тя насочи вниманието си към екрана на компютъра. Програмата бе засякла.
Проклинайки тихичко под нос, Джанет набра отново програмата, извика нужния й файл и го нагласи да започне да печата, от началото на седмата страница. Когато свърши, отиде при принтера, натисна копчето за подаване на нов лист във валяка и пак се върна при компютъра.