- Семейство Кинг казаха, че знамето било сигнал. Вдигнато е от два дни — обясни Том.
Старецът погледна към жената и рече:
- Тогава трябва да тръгваме. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
- Никъде не отивам с вас — отсече Том.
- С нас ще си в безопасност — отвърна мъжът.
- Не знам кои сте.
- Аз съм Мели Бриджър — представи се жената и протегна ръка, изпъстрена със старчески петна. Но тъй като Том не помръдна, тя прибра ръката си в скута. — Отиваме в базовия ни лагер. Тъкмо натам се бяхме запътили с цялата група преди десет дни, когато отвлякоха Теди. Останалите деца сигурно вече са там.
„Хм. — Наличието на базов лагер означаваше сериозна операция. Ако тези хора извършваха разузнавателна дейност за армията — или онова, което бе останало от нея, — не го чакаше нищо хубаво. — Накрая може да се окаже, че съм избягал от тигана, за да свърша в огъня.“
- Какъв лагер? Къде се намира?
- А ти къде отиваш? — попита мъжът със същия тон на дружелюбен каубой.
- Не мисля, че е ваша работа.
- Слушай. — Маската на скромна приветливост, която носеше старецът, се побдигна лекичко и Том зърна за миг на лицето му да проблясва едно почти хищно изражение. — Ако случайно не си забелязал, току-що ти спасихме задника. Опитваме се да ти помогнем.
- Благодаря. Оценявам го. Наистина е така. — Говореше искрено. — Но какбо ви е грижа за мен?
- Предпочиташ да бъдем на страната на онези ловци ли?
Този тип, помисли си Том, си го биваше В това да отклонява въпроси и да поставя хората в отбранителна позиция. В думите му се долавяше премерена доза заплаха.
- Това не е отговор.
Старецът отвори уста, но в този миг Мели постави ръка на рамото му.
- Не го притискай. Не виждаш ли, че момчето е изплашено и наранено? Отпусни малко юздите.
Мъжът явно искаше да каже нещо, но в крайна сметка сви рамене.
- Все едно. Какво ме интересува, ако иска да свърши като примамка. Само го съветвам да не тръгва на изток.
Тъкмо това беше посоката, в която трябваше да поеме.
- Отивам в Рул. — Том забеляза, че двамата се спогледаха. — Какво?
- Той има право — отвърна Мели и кимна към мъжа. — Не ти трябва да ходиш там.
Същото бе казал и Уейд.
- Но защо?
- Как си с късмета? — попита мъжът. — Защото пътят дотам гъмжи от Чъкита. Точно затова воюваме с тях и с Рул.
- Но защо с Рул?
- А на теб защо ти е притрябвало да ходиш там?
Том се поколеба за част от секундата, след което каза:
- Заради едно момиче. Преди известно време се наложи да се разделим, но знам, че се бе запътила натам.
Том забеляза, че сбръчканото лице на мъжа се оживи, сякаш бе събрал две и две.
- Тя има ли си име?
Не виждаше защо да не отговори на този въпрос.
- Алекс.
- Какво? — Устата на стареца буквално увисна в израз на неподправена изненада. — Алекс ли каза?
- Да. — Том забеляза, че Мели изучава преценяващо лицето на стареца, свъсила вежди. — Защо?
- Мътните ме взели, ако… — Старецът изглеждаше объркан, останал без думи. Той потри уста със своята кокалеста загрубяла ръка, ала Том не можеше да прецени дали мъжът се опитва да си спомни нещо, или просто да реши какво ще е най-безопасно да каже. Но очите му, които се спряха на Том, бяха тъмни, искрящи и предпазливи като тези на мишелов.
- Проклет да съм. Ти си онзи войник, нали? — каза мъжът. — Хлапакът, който разбира от експлозиви и който бяхме тръгнали да търсим преди няколко месеца. Ти си Toм.
59
„Той ме познава.“ Като чу този непознат да произнася името му, сякаш краката му се подкосиха. Стори му се, че Мели ахна стреснато, но беше толкова потресен, че не можеше да е сигурен. По-кьсно щеше да реши, че е сгрешил. А сега имаше чувството, че кръвта се оттегля от лицето му и светът около него се завърта. Този непознат, този възрастен мъж го познаваше, знаеше името му. А щом е било „преди няколко месеца“, значи…
- От-откъде… — започна дрезгаво той. — Откъде знаеш…?