- Защото преди време срещнах Алекс — отвърна старецът. — Защото я познавам.
„О, благодаря ти, боже, значи е успяла, тя е в безопасност. — Оцеляването след първата престрелка го бе изпълнило със същото чувство: пристъп на въодушевление, последван от вълна на облекчение, която го остави замаян, треперещ и потен като наркоман. Коленете му омекнаха, на гърлото му заседна буца, а в очите му пареха сълзи. — Тя е жива.“
- Успокой се, успокой се. — Мъжът се изправи и обви ръка около раменете на Том. — Хайде, синко, изтощен си. Да поседнем.
- Не, ние трябва… искам да я видя. Трябва да тръгвате — каза Том, но изведнъж се почувства страшно отпаднал, тъй като комбинацията от преживения шок и облекчение, както и всичко случило се през този ден, накрая бе изцедила и последните му сили. Той позволи на стареца да го отведе до един стол. — Далече ли е? За колко време се стига дотам?
- Не бързай толкова. — Мъжът извърна поглед, движейки устни, сякаш опитваше думите на вкус. След това отново се обърна към Том. — Не е толкова просто. Първо трябва да поговорим за онова, пред което сме изправени.
- Пред какво сме изправени? — Заля го паника. — Зашо? Какво не е наред? Алекс добре ли е? Да не е ранена? — Нешо щракна в мозъка му. „Върнали са се да ме търсят, но мен вече ме е нямало. Решили са, че съм мъртъв, и Алекс сигурно е…“ — Тя още ли е там? Какво се е случило?
- Много повече, отколкото предполагаш. — Лицето на мъжа сякаш се приближи към неговото. — Алекс ги убеди да изпратят спасителен отряд. Повярвай ми, не беше никак лесно, но тя е същински питбул. Всички знаеха, че има огромен риск, но в мига, в който каза на момчетата, които командват, че си войник и разбираш от експлозиви… ами, да беше видял как лицата им светнаха. Щяха да си изпотрошат краката да бързат. Но когато стигнахме, теб вече те нямаше. И всички решиха, че си мъртъв.
Значи, правилно се беше досетил. Едно ужасно предчувствие го разтърси из основи. „Ако Алекс е решила, че съм мъртъв, дали би останала? О, боже, ами ако не е повярвала в това? Ако е тръгнала да ме търси?“
- Тя… тя замина ли? Къде е сега?
- Ами ти къде беше? — До този момент Мели слушаше притихнала и Том съвсем бе забравил за присъствието ѝ. Тя постави ръка на рамото му и попита: — Къде беше през това време?
- Уисконсин. — Дали заради шока и объркването, ала думата се изтърколи от устата му, преди да е успял да помисли.
- Къде точно? — попита Мели.
- Ами… — Том прокара ръка през косата си. — Появиха се мъж и жена… Джед и Грейс, които отиваха на запад. Тогава не бях на себе си. Наистина не помня много. Знам само, че четири или пет дни по-късно се събудих в хижата им. Грейс беше медицинска сестра и…
- Хижа ли? — повтори Мели.
- Да, на Странното езеро. — Том се замисли и насочи вниманието си към мъжа. Усещаше как мозъкът му се опитва да сглоби парчетата от мозайката. — Нещо не разбирам. Казвате, че сте от Рул. Дошли сте да ме търсите. Тогава защо ще воювате с Рул? Ще ми кажете ли какво става? Защо сте тук, а не в Рул? Кои сте вие, бе хора?
- Казвам се Уелър. Том, чувствам се ужасно, че трябва да го кажа, но Алекс… — Уелър направи гримаса.
„О, не. Закъснял съм, чаках прекалено дълго…“
- Но какво? Какво за Алекс?
- Наистина съжалявам, Том, но последното, което чух за Алекс, е, че се намира в затворническата къща.
- Какво? Затворническа къща ли? — извика останал без дъх. Новината, че е жива, трябваше да го обнадежди, но това беше пет пъти по-лошо. Ако понятието „затворническа къща“ означаваше същото, каквото и в Афганистан — ако това бе място за изтезаване на хора, — то Алекс беше мъртва. — В Рул? Но защо!
- Ами… — Уелър отново потри бавно устата си с ръка. Това беше неволният жест на човек, който обмисля, и то много внимателно, какво точно да каже.
- Исусе — възкликна Том. Усещаше как по горната му устна избиват капчици пот. — Хайде, изплюй камъчето.
- Ами… нека просто да кажем, че в това село има някои наистина лоши хора — изрече накрая Уелър. После погледна Том право в очите. — Но нямам предвид начина, по който се управляваше селото преди всичко да отиде по дяволите. Говоря за сега: за начина, по който се отнасят с хората, и изобщо за средствата, които използват, за да подсигурят границите на селото.
- Какво общо има това с Алекс? Защо ще я хвърлят в затвора?
- Да кажем, че тя, ъ-ъ, отказваше да съдейства. — На лицето на Уелър се изписа израз на разкаяние.
- Тоест?
- Изглеждаш ми умно момче, Том — обади се Мели. — Бил си на война. Виждал си колко бързо нещата могат да се объркат. Така че какво според теб се случва с младите момичета, попаднали в ръцете на възрастни мъже?