- Но там не всички са възрастни — изрече внимателно Уелър. Двамата с Мели си размениха още един поглед, преди той да добави: — Не всички.
„О, боже. — Том затвори очи. В този миг нежеланието на Уелър да говори, предпазливостта, с която бе подбирал всяка своя дума, всичко това придоби смисъл. — Вината е моя. Ако не беше сама, ако не бях прострелян, всичко това нямаше да се случи.“
Усети как гласът му се надига, сякаш от непрогледния мрак в дъното на кладенец:
- Кажи ми какво да сторя, за да я измъкна оттам, и аз ще го направя. — Том отвори очи и срещна погледа на Уелър. — Каквото и да е.
Стори му се, че долови едно леко — почти незабележимо потрепване в ъгълчето на устата на Уелър, мимолетен израз на задоволство, изчезнал с едно мигване на окото.
- Слушай, хлапакът, който се разпореждаше в селото — каза той, — името му е Питър. Но той не бива да те притеснява. Беше убит в засада, и слава богу. Но хлапакът, който зае неговото място… кучият му син е истински психопат.
- Какъв хлапак? — попита Том. — Как му е името?
- Казва се Прентис — отвърна Уелър. — Крис Прентис.
60
- Добре ли си? — Все още задъхан от отчаяната битка, Крис се надигна на лакти от окървавения сняг. Той хвърли поглед към Нейтън, който лежеше проснат до северната стена на училището. Нейтън дишаше тежко, притиснал с ръка левия си бииепс. Между пръстите му се стичаше кръв. Парката му беше съдрана от рамото до лакътя. — Ухапа ли те на друго място?
- Не. Извадих късмет, че се подхлъзна. — Лицето на Нейтън беше пепеляво на цвят. — Малкото копеленце се залепи за нея като проклета пиявица. — Старецът изви глава и извика: — Ранена ли си?
- Не. — Лена седеше сгушена в купчина дрехи в ъгъла на сградата, малко под закрития проход, където бяха вързали конете. Проходът минаваше покрай източната стена и извеждаше до една покрита със сняг катерушка и самотен баскетболен кош. Промененият бе разкъсал парката ѝ на гърлото. На шията ѝ личаха няколко яркочервени успоредни следи от нокти, откъдето бе изтръгнат шалът ѝ, преди онзи да я сграбчи за пуловера. Цяло чудо бе, че не използва зъбите си. — Откъде ли се е взел? И защо беше тук? Училището е напълно изолирано. Наблизо няма никакви къщи.
- Не знам. — Крие се загледа в момчето, което лежеше на земята. Промененият, който беше полужиб, преглъщаше с усилие, опитвайки се да си поеме дъх през кръвта, която се процеждаше покрай ножа, забит до половината в гърлото му. Краката му риеха немощно снега. Накрая момчето успя да издаде слаб, гъргорещ звук и с това търпението на Крис се изчерпа. Той коленичи до него, обви ръце около дръжката на ножа, която пулсираше ведно с конвулсивните движения на разпореното му гърло, и заби острието докрай. Усети как върхът стърже по костта, а после и моментното колебание, преди да разкъса здравото сухожилие и мускула на гръбнака на момчето. Крис натисна ножа, използвайки цялата тежест на тялото си.
Момчето се отпусна, щом стоманата прониза гръбначния му мозък. От устата му изригна аленочервен фонтан. Ръцете му приличаха на пърхащи морски звезди, които потрепват и подскачат, преди да се свият, да станат незабележими и накрая да умрат. За всеки случай Крис изчака още няколко секунди, след което издърпа ножа си. Имаше кръв навсякъде: по снега, по момчето, по собствените му ръце.
- Тя има право. Нещо не се връзва — каза Нейтън. — Отвън не се виждат никакви следи. Сигурно се е криел вътре, в училището.
А това означаваше, че момчето се бе промъкнало покрай тях, за да се добере до Лена, в което нямаше никакъв смисъл. Когато Лена бе изкрещяла, Крис се намираше на втория етаж, прокрадвайки се от стая в стая. Беше пълно с трупове, подобни на човешки сладоледени блокета: купища замръзнали тела и само тук-там по някой захвърлен крайник — ръка или крак, — оглозган до кост. Коридорите бяха покрити с тънък пласт лед и сняг, ала Крис не бе забелязал никакви други следи освен своите собствени. При това изобилие от храна беше напълно излишно момчето да се показва. Съдейки по следите, Промененият бе офейкал през училищната библиотека, откъдето бяха проникнали двамата с Нейтън. Старецът, който по това време беше все оше на приземния етаж, в задната част на училището, го бе забелязал пръв.
„Нейтън е бил там, точно пред него. Тогава защо не е подгонил него или пък мен? И двамата бяхме вътре, много по-близо. Какво го е накарало да излезе навън? Защо е напуснал сградата и е нападнал Лена? Защо точно нея?“