Той хвърли поглед към момичето, което все още трепереше, притиснало ръка към издраната си шия. Въпреки че бе разполагало с достатъчно време, момчето не бе я захапало никъде. „Сякаш е искал да се добере точно до нея. — Той плъзна поглед към намачкания зелен шал и разкъсаната парка. — Сякаш е искал да…“ Полазиха го студени тръпки. Ако момчето се бе опитало просто да изтръгне гърлото на Лена, нямаше да е толкова потресен, колкото от мисълта, че може да е имало за цел да я изнасили.
- Мислиш ли, че има и други? — попита Лена.
Добър въпрос. Той стрелна с поглед конете, ала животните изглеждаха спокойни. Не че конете бяха чак такъв надежден показател — кучетата бяха много по-чувствителни към миризмата на Променените.
- Едва ли, но все пак може би ще е най-добре да изчезваме оттук. Дори да е бил сам, тук е пълно с трупове. Не е изключено да се появят и други, нали знаеш, да похапнат. Освен това конете вдигнаха доста шум, ние също.
- На път? Пак ли? — Кожата на Лена беше бяла като платно, а кръговете под очите ѝ — с тъмния цвят на въглени. Беше болна и се хранеше, колкото да не умре от глад, но не искаше да говори за това. Започваше да го измъчва ужасно подозрение за причината. Въпросът беше какво би могъл — или би искал — да направи той за нея. — Крис — обади се тя, — вървим без почивка от…
- От няколко дни. Да, знам. — Той изтича до пъстрия жребец, откачи раницата си, след което се Върна обратно и коленичи до Нейтън. Виждаше се как кръвта блика през назъбената рана. Крис извади комплекта за първа помощ и каза: — Не можем да останем тук, Лена. Не и сега.
- Намираме се насред нищото. Училището е единствената сграда в околността. Освен това не открихме други следи, така че сигурно е бил сам. Крис, все някога трябва да спрем за почивка.
Крис стисна зъби, за да не изтърси нещо прибързано. Сега нямаше смисъл от нерви. Така че насочи вниманието си към Нейтън, навивайки ръкава, скриващ наранената ръка на стареца, и започна да попива кръвта. Нямаше какво да отговори на Лена, пък и тя имаше право. И тримата бяха изморени. Въпреки решението им да свърнат на северозапад, вече цели единайсет дни бяха в движение. С това темпо от Орен ги деляха поне още десет дни път, и то ако имаха късмет, или две седмици, в случай че късметът им изневереше. Но определено имаха нужда от почивка.
- Някога било ли е толкова зле? — не се отказваше Лена. — С дебнещи по петите ви Променени? Това е четвъртото дете за последните два дни.
- Не познавам добре този район — отвърна Крие, превързвайки с бинт раната на Нейтън. — Когато сме пътували на изток от Рул, винаги сме били голяма група с много хора, пушки и кучета. — Нейтън, ти какво ще кажеш?
Старецът само поклати глава.
- Всички тези следи и кости, които открихме, са стари. Досега не сме попаднали на нито една ферма или група с оцелели — били те млади, или възрастни.
- Може да са избягали — допусна Лена.
- Или просто са мъртви — каза Нейтън. — Ето какво мисля: наоколо не се намира прясно месо. Така че тук не би трябвало да има Променени. В такъв случай откъде според вас са се взели всички тези тела, складирани в сградата на училището?
„О, боже.“ Досега тази възможност не бе минавала през ума му.
- Имаш предвид склад, нещо като… огромен фризер за месо.
- Точно това имам предвид. — Нейтън изсъска от болка, разкривайки пожълтелите си зъби и венци с цвят на маджун. — Мен ако питате, това не е особено добър знак.
- Искаш да кажеш, че ще дойдат още? — Гласът на Лена трепереше. — Че в момента може да идват насам?
- Никъде не видяхме пресни следи — отбеляза Крис. Това уединено частно училище се намираше на края на един четиристотинметров път, по който не се виждаха други следи освен техните. По всичко личеше, че цялата тази местност някога бе била пасище. Като се изключеха футболното игрище и затрупаните със сняг трибуни, наоколо нямаше други постройки, а най-близката гора се намираше най-малко на осемстотин метра оттук.
- Трябва ми още информация, за да сглобя цялата картина — каза Нейтън.
- Какво ще кажеш тогава? Да останем ли, или да тръгнем?
- Трябва да останем — обади се Лена. — Нали сам каза, че следите са стари. Ето виж. — С върха на обувката си тя поглади бялата снежна покривка, състояща се от фини кристалчета. — Последно валя миналата нощ. Снегът е съвсем пресен. Затова е ясно, че ние сме единствените хора, минали оттук.
- И двете възможности не са ми по вкуса — каза Нейтън, — но не сме спирали от двайсет часа насам. Конете са грохнали, а от най-близката гора ни делят поне два-три часа път. Щеше да е друга работа, ако животните бяха отпочинали и ако имаше ясна луна, която да осветява пътя ни. След единайсет дни в постоянно движение кожата на Нейтън изглеждаше изопната, а страните му — хлътнали от липсата на почивка и оскъдната храна. — Но дори да се доберем до гората, слънцето ще изгрее, преди да сме успели да си направим лагер.