- Трябва да останем — повтори Лена. — Най-вероятно е бил сам. Може пък това да е бил неговият личен склад за месо. Досега другите да бяха дошли, нали така? Липсата на пресни следи означава, че през последните два дни тук не е идвал никой друг. Може да се барикадираме в някое от помещенията на втория етаж. Ако се отървем от тялото на момчето и скрием конете вътре, може никой да не разбере, че изобщо сме тук.
Доводите ѝ бяха повече от добри. Крис плъзна поглед към тялото на момчето. Промененият беше още дете — на не повече от тринайсет — и изглеждаше здрав, като изключим факта, че беше мъртъв. Облеклото му беше подходящо за сезона. Взе да изучава лицето му, което още беше по детски закръглено. „Хранел се е доста добре. Сигурно просто е защитавал собствеността си. Но не може да не е знаел, че в това отношение не сме негови съперници. Пък и единственият човек, когото нападна, беше…“
- Крис? — обади се Лена.
- Почакай малко. — „Детето избра Лена. Можеше да нападне мен или Нейтън. Можеше да ни раздели. Но за него беше важно да се добере до нея — дори с риск за живота си.“
Господи, изобщо не му се нравеше накъде го водеше нишката на мисълта му Може би грешеше. Но тогава му хрумна, че има един начин да провери.
- Добре. — Изпусна дълга въздишка. — Гласувам да останем. Нейтън, на втория етаж, точно над нас, има една ъглова стая с изглед на изток и на север, а на срещуположния диагонален край има друга, чиито прозорци гледат на юг и на запад. Така ще имаме видимост към всеки, който се приближава. — С тези думи той се наведе и подхвана мъртвото момче под мишниците. — Лена, помогни ми да го махнем оттук и да заличим кръвта.
Лена би отвърнала със същия ентусиазъм, ако я бе помолил да вдигне кучешко лайно, но въпреки това кимна.
- Както кажеш — съгласи се тя и улови детето за глезените. — Едва ли ще е по-опасно, отколкото в гората.
В този момент щеше да я излъже за първи път.
- Да, сигурно си права — отвърна той.
61
- Заповядай. — Настанявайки се до Крис, който бе застанал на пост за наблюдение, Лена му подаде алуминиева чаша, от която се вдигаше пара. — Направих ти чай.
- Благодаря — отвърна той леко изненадан. Оставил беше Лена и Нейтън в съседната стая, служела преди за химическа лаборатория. Помещението беше на завет, но въпреки това за всеки случай бяха уплътнили с тиксо прозорците и пролуката под вратата. Прибрали бяха конете във физкултурния салон, защото там нямаше прозорци и не беше трудно да залостят единствения изход. Животните щяха да покрият баскетболното игрище с купчинки изпражнения, но надали щеше да се намери човек, който да има нещо против. Крис обви ръце около топлия метал. Парата имаше сладка портокалова миризма. — Защо си будна?
- Не можах да заспя. Чувствам се прекалено изморена и ушите ми са премръзнали. Не помня къде съм оставила шала си. Нейтън обаче спи. — В мрака лицето ѝ сияеше с мека сребриста светлина. — Някакво движение?
- Не. — Преди шест часа се бе мръкнало напълно. Намаляващата луна хвърляше върху снега усойни зеленикави отблясъци, напомнящи за разяден от времето бронз.
- Значи, може да няма други.
- Да се надяваме. — Той отпи от чашата. Чаят беше много горещ, но приятен на вкус. — Как се чувстваш?
- Не особено добре. — Тя замълча, след което додаде: — Трябва ми малко здрав сън.
„И нещо за стомаха.“
- Тогава се връщай в леглото.
- След мъничко — отвърна тя. — Не искам да оставам сама.
- Нейтън също е там.
- Знаеш какво имам предвид. Чувствам се по-спокойна, когато съм с теб.
Не беше сигурен как да отговори и затова не каза нищо. След кратко мълчание Лена попита:
- Говоря ли насън?
- Ъ. — След като подуха на чая си, той отвърна предпазливо: — Понякога.
Тя се обърна към него, но със същия успех би могъл да се опита да долови изражението на една сянка.
- И какво по-точно?
Крис отпи от чая си като тактика за печелене на време, но само изгори небцето си.
- Разни неща.
- Хм — изсумтя Лена и обви ръце около себе си. — Така си и мислех. Понякога се будя с чувството, че съм говорила насън.