- Лена, всички имаме кошмари.
- Но не като моите.
Припомни си онази ужасна сутрин, когато беше на осем и слизайки на долния етаж, вместо закуска на масата откри баща си, който смучеше ту окървавените кокалчета на пръстите си, ту една бутилка „Мейкърс Марк“381. А Диъдри, приятелката на баща му, този месец я нямаше никаква.
- Недей да бъдеш толкова сиеурна.
- Имаш ли съниша за времето преди?
О, кошмарите му бяха започнали доста преди светът да се срине. Сънищата му бяха жестоки, брутални и много шумни: крясъци и молби на жена, последвани от странен ритмичен звук, който започваше някак тъпо и глухо и постепенно се усилваше, ставайки все по-влажен, месест и накрая сочен, сякаш някой удря презрял пъпеш с бейзболна бухалка.
- Сънищата ми от онова време не са никак приятни — каза той.
- Моите също. Предполагам, че всичките са кошмари, защото животът ми беше кошмар. Не е ли странно? Целият свят отива по дяволите, децата се превръщат в чудовища, а животът ми сега е много по-поносим отпреди.
Изобщо не му бе хрумвало да приеме положението от тази гледна точка, но Лена имаше право. Това, че се озова в Рул, беше най-хубавото нещо в живота му от години. С Питър се сприятелиха още от самото начало. Сега като се замислеше, когато се видяха за първи път, изразът на лицето на Питър бе преминал от шок към радост. В този миг Крис най-сетне бе изпитал чувството, че се намира у дома. Да бяха братя, пак нямаше да са толкова близки.
- Знаеш ли кое е най-странното? Мисля, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото в Рул.
- Тогава ставаме двама — отвърна тя. — Защо никога не си ме питал за живота ми преди? За времето при амишите?
Защото знаеше, че там не се е случило нищо хубаво, а и самият той имаше достатъчно мрачни спомени.
- Не знам. Сигурно защото не е моя работа. Освен това двамата с Питър бяхте доста близки. Предполагах, че споделяш с него.
- Да, но не всичко. — Тя се изсмя тихичко. — Изглежда, че съм влюбена в човек, на когото никога не му е минавало през ума да ме пита какво търси езичница като мен при амишите. Всъщност исках само да забравя.
Струваше му се, че Лена иска да сподели с него.
- Е, как се озова при тях?
- Майка ми се дрогираше — отвърна сухо тя. — Метамфетамин на кристали или кокаин, за да се надруса; алкохол, за да се свести. Около десетина пъти се провали след рехабилитациите. Сигурно си е въобразявала, че приемането ѝ сред амишите ще бъде гаранция за изчистване, и в крайна сметка се омъжи за един противен стар развратник, който се казваше Кръшър Карл.
Карл беше името, което Лена често мълвеше в съня си.
- Какво е това име?
- Прякор. Почти всички амиши имат такива, като онзи тип, когото наричаха Джон Свинаря, тъй като отглеждаше прасета. Кръшър391 Карл работеше в една каменна кариера, а ръцете му бяха направо огромни. Беше голям мръсник, но въпреки това майка ми се омъжи за него. Двамата с брат ми нямахме никакво право на глас.
- Това е ужасно.
- На мен ли го казваш. Нали знаеш, че амишите не пращат децата си на училище след осми клас? Аз обаче бягах при всеки удобен случай и бъхтех цели осем километра пеша до автобусната спирка, само и само да отида. Можеш ли да си представиш? Но Карл винаги ме завличаше обратно и ме заключваше в плевнята. Докато накрая епископът не му каза да ме остави на мира. Само че старият негодник се постара добре да си платя. Биеше ме с камшика, който използваше за по-опърничавите коне. Майка ми знаеше, разбира се, но тя каза единствено на епископа, който не искаше англичаните402 да си брат носа наоколо — изрече тя с провлечен немски акцент, след което изсумтя. — Задник.
Това беше история, която нямаше нужда и не искаше да чува, само че не знаеше как да я спре.
- Съжалявам.
- Важното е, че накрая съжаляваше той. Знаеш ли какво направих? — попита тя и без да дочака отговор, додаде: — Намушках проклетия негодник.
- Намушкала си епископа? — премигна той невярващо.
— Не — отвърна тя, сякаш беше малоумен. — Карл. Една нощ, когато дойде да ме посети. — Тя описа кавички във въздуха. — Често ме посещаваше.
- О — отвърна той, като искаше само тя да замълчи. — Честно казано, Лена, мисля, че това не е моя работа.
Ала тя продължи, сякаш нищо не беше казал:
- Епископът и пасторите решиха, че трябва да се отървем от тялото. Да не намесваме американската полиция, защото, както знаеш, амишите се славят с чистотата на произхода си. Нямам представа какво направиха с Карл, нито какво са казали на хората от каменната кариера, но това беше всичко. Карл изчезна, сякаш никога не бе съществувал. Мисля, че тайно се радваха, задето ги отървах от този негодник.