Той не отвърна нищо.
- Досега не бях казвала на никого — додаде тя.
- Тогава защо ми го разказа?
- Не знам. Може би е нещо като последна изповед.
- Какви ги приказваш?
- Не знам. Просто си говоря. — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво и тя въздъхна. — Много съм уморена, а главата ми ще се пръсне, сякаш всичко ще прелее наведнъж. Но има моменти, когато се чувствам съвсем… празна. Като бял лист хартия. Толкова е странно. Човек може ли да умре, ако не спи?
Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че може да се побърка, и тя определено се бе запътила в тази посока.
- Опитай се да поспиш — каза той с надежда, че Лена ще го послуша. — Моля те.
- Добре. — Тя постави ръка на рамото му. — Може ли да остана тук? Знам, че Нейтън не би ме наранил, но мисълта да остана насаме с него просто ме побърква.
Не му се искаше тя да остава, но въпреки това се измъкна от допълнителния спален чувал, който бяха намерили, и рече:
- Ето, можеш да го вземеш. На мен не ми трябва.
- Благодаря — отвърна тя.
Той се обърна да погледне снежната околност; зад себе си долови шумоленето на чувала, след което настъпи тишина. В следващия миг гласът ѝ изплува от мрака:
- Крис? Може ли да те питам нещо?
- Моля те, Лена, заспивай.
- Добре, но все се каня да те питам и после забравям. Не знам защо.
Имаше неща — като миналото му, а ако съдеше по разказа ѝ, като нейното също, — които беше най-добре да се забравят. Само че той се досещаше доста добре за въпроса, който Лена искаше да му зададе. На връщане от Орен мислеше само за това, като репетираше как ще ѝ съобщи новината. Но тогава Алекс избяга, Джес го фрасна по главата и всичко стана на пух и прах.
- Какво искаш да ме питаш?
- Помниш ли онова момче? Детето, което Грег доведе със себе си онази сутрин, когато Алекс избяга? Това не беше ли…
62
И тогава, по средата на изречението, съзнанието на Лена зацикли. Просто ей така… нещо изсъска, изпука и край, сякаш мозъкът ѝ бе задействал електрически прекъсвач, тъй като веригата бе дала на късо. Чувството беше изключително странно и необичайно, като че мислите ѝ бяха думи, изписани на страница, които някой внезапно бе изтрил. Съзнанието ѝ се превърна в огромно бяло петно.
„Къде съм? — Тя обхвана стаята с поглед, съзирайки цяла камара от столове и бюра. Разпилени по пода книги. И момчето, седнало на стола… — Кой е този? — Тогава забеляза спалния чувал, надиплен около кръста ѝ. — Спален чувал, на пода… Какво търся тук?“
Мрак. Това си го спомняше. Сънуваше нещо — да, точно така. И тогава се бе сепнала в съня си. „Чай.“ Сварила беше чай за… за това момче, защото искаше компания.
„Кой е той? Защо не мога да си спомня? — Внезапен страх прободе гърдите й и тя започна да трепери. — Сигурно съм болна.“ Челото ѝ беше влажно. Защо не помнеше нищо?
- Хей. — Нещо проблесна в тъмното и тогава ръката му докосна рамото ѝ. Гласът каза още нещо, но думите прозвучаха неясно и объркано.
„Какво става с мен? — Сякаш думите бяха заключени в някое тъмно кътче на съзнанието ѝ. Нищо не разбираше: нито къде се намираше и защо беше тук, нито пък обвитата в сянка фигура на момчето, надвиснала над нея. — Кой е той?“
И следващият въпрос: „Коя съм аз?“.
- Лена? — Момчето я разтърси леко. — Добре ли си?
Каквото и да беше това странно състояние, внезапно се изтръгна от него.
- Да — въздъхна объркана. — Да… добре съм. — Докосна с ръка слепоочието си. Главата и пулсираше. — Чувствам се малко замаяна.
- Нищо не си яла — каза момчето. — И наистина трябва да поспиш.
„Крис, това е Крис; какво става с мен? — И тогава последният половин час нахлу в съзнанието ѝ като воден поток, отприщен при спускането на язовирна стена. Кожата ѝ пламна от силното безпокойство, което бликна в съзнанието ѝ като горещ порой. — Господи, защо го направих? На никого не съм разказвала за Карл. Какво става с мен?“
- Ъхьм. — В очите ѝ пареха сълзи; тя прехапа устни, за да не изхлипа. — Съжалявам.
- Няма нищо. Опитай се да поспиш. — Той коленичи до нея и придърпа чувала чак до брадичката ѝ. — Хайде. Сутринта ще се чувстваш по-добре.
Гърлото ѝ се сви.
- К-Крис?
- Ей, ей — каза той и неловко я потупа по рамото. — Не плачи.
- Аз… — Тя преглътна. Усещаше стичащите се по бузите ѝ сълзи. — Страх ме е.
- Ей — изрече той отново, след което замълча и я остави да се наплаче, заровила лице в ризата му.