- С-сьжалявам — каза тя и изтри с ръка подутите си очи. — Н-наистина с-съжалявам.
- Всичко е наред. — Той обви тила ѝ с ръка и Лена отпусна глава на рамото му с признателна въздишка. — Всички се страхуваме — каза той.
„Но не като мен. Ти не губиш разсъдъка си. — Странна мисъл, която не разбираше напълно, но по някакъв начин усещаше, че е истина. Не искаше да се откъсва от обятията му. Този миг беше като мехур във времето, мимолетен като въздишка и крехък като най-тънкото и фино стъкло. — Аз съм истинска; тук и сега, в този момент съм себе си.“ Боеше се да помръдне или да проговори, защото тогава времето щеше да потече отново и мигът щеше да отлети завинаги. А може би и тя заедно с него. За първи път от седмици насам се усещаше истинска; нямаше друга дума, която да описва по-точно начина, по който се чувстваше, сякаш ръцете му не просто я прегръщаха, а определяха същността ѝ, задаваха ѝ граници, като не ѝ позволяваха да се разпадне, да се строши на парчета. Усещаше равномерния ритъм на сърцето му, а миризмата му беше… неописуема.
„Това е Крис. — Тя се притисна още по-плътно и вдиша аромата му. — Това е миризмата на Крис и той е истински също като този миг, също като мен.“
Преди да успее да се овладее — каква лъжа; нямаше никакво желание да се владее, — ръката ѝ се плъзна нагоре. Треперещите ѝ пръсти погалиха шията му и той ахна стреснато.
- Лена, аз… — започна той. — Ние…
- Замълчи, моля те, замълчи — прошепна тя. Тялото ѝ трепереше, стенеше, стопляше се. Тя прокара устни по кожата му, долавяйки силното туптене на пулса му, усещайки соления му вкус върху езика си. Когато го докосна, от гърлото му се изтръгна дълбок, плътен звук; тя усети внезапното свиване на гърдите му, тръпките, разтърсващи тялото му като бомба. Тя обви ръка около врата му, притегли устните му към своите и в следващия миг се целуваха, целуваха се жадно, а устните му бяха топли — с вкус на сладък портокал, и тя се фокусира върху това усещане, предаде се изцяло на чувството, което предизвикваха у нея устните му, ръцете му, заровени в косата ѝ, изгарящият допир на пръстите му, които галеха страните и шията ѝ. Беше цялата изтръпнала и жадна за вкуса му, стенеше, впила устни в неговите, и дишаше с неговия дъх, докато той мълвеше името ѝ, и всичко това ѝ се струваше по-необходимо дори от самия въздух.
„Да, това е истинско; аз съм Лена, аз съм Лена, аз…“
- Лена. — Той се дръпна задъхан от нея. — Не мога. Съжалявам. Не бива. Това не съм аз.
„Само че това съм аз.“
- Напротив — отвърна тя и додаде със сподавен глас: — Моля те, недей, не спирай.
- Лена. — Дишаше учестено. Ръцете му се свиха около нейните. — Това не е редно.
- Напротив. — Долови молбата в гласа си, но не я беше грижа. — Крис, това е нещо напълно естествено. В него няма нищо нередно.
- Лена, аз просто… не мога. Това не съм аз — повтори той.
- Обичаш я, нали? — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво и сухо като хартия и тя отпусна безжизнено ръце. По тялото ѝ премина помитащо чувство на поражение като мътна вълна, която можеше да я изхвърли на брега или да я удави. Все едно.
- Не знам — отвърна той. — Може би си права. Аз наистина държа на теб, но…
- Страхотно. — От устата й се изтръгна сподавен смях. — Точно каквото мечтае да чуе всяко момиче.
- Това не е честно — каза той след кратко мълчание.
- Честно ли? Да ти издам ли една тайна: в живота няма нищо честно. — Долови жестоката нотка в гласа си, но и бездруго бе свикнала да заглушава страха си с гняв. — Нищо не е честно.
- Да, знам. Но не искам да влошавам нещата повече от необходимото. Това не означава, че не бива да постъпвам правилно.
- Сега пък аз постъпвам нередно?
- Не. Просто още не мога да се откажа от Алекс. За да съм с теб, трябва да е, защото искам теб, а не някой друг.
Лена не вярваше на ушите си.
- Глупости. На кого му пука? Ами моите нужди? Или аз не съм толкова важна?
- Лена, разбира се, че си важна, но…
- Но какво? — сопна се тя. — Не съм достатъчно добра? Не съм нея? Поне веднъж замислял ли си се за моите чувства? Възможно е да умрем тук, а ти се тревожиш дали си верен на едно мъртво момиче.
- Лена. — Гласът му прозвуча ниско и заплашително. — Недей.
- Недей какво? Да не казвам, че е мъртва? — Думата изсвистя като плющене на камшик.
- Спри — каза той, а в гласа му отекна предупредителна нотка. — Лена. Moля те.
- Спри. Лена. Моля те — изрече тя, като го имитираше. А после додаде с този нов за нея жесток глас: — Крис, тя е мъртва и ако ти трябва плод за размисъл, помисли върху това: тя не те обичаше. Тя те използва, а после избяга.