- Не е вярно — отвърна той рязко. — Тя не е като теб, пък и аз не съм Питър.
Думите му я нараниха, но така беше по-добре. Всичко беше за предпочитане пред този всепроникващ страх.
- О, значи си проумял истината — отвърна тя. — Питьр не беше някакво изплашено малко момченце.
- Не съм изплашен…
- Глупости.
- Какво става тук? Защо е нужно да се караме? Защо се държиш така? — попита той. В думите му не се долавяше гняв, а само чувство на предаденост и изумление, сякаш беше кученце, което не може да повярва, че е било изритано от стопанина си. — Какво искаш от мен?
„Да ми помогнеш да се почувствам истинска. — Това беше първата ѝ и най-неотложна нужда. — Искам единственото, което има значение, да е тук и сега, на този проклет под, в тази ужасна стая.“
Но на гласа каза само:
- Искам да съм в безопасност. — В мига, в който изрече тези думи, Лена усети, че гневът ѝ се уталожва като буря, която най-сетне утихва. — Ис-скам някой да ми каже, че всичко ще се оправи. Искам… — Гласът ѝ бе сподавен от ридание. — Ис-скам светът отново да с-стане като преди. 3-знам, че е невъзможно, но това не значи, че… — В този миг вече хлипаше, а раменете ѝ се тресяха. — Това не з-значи, че не ис-скам…
Този път, щом се намери в прегръдките му, Лена не стори нищо, а само заплака неутешимо, сякаш нямаше да има утре. И бездруго шансовете им не бяха особено добри. Освен това този път между тях не се случи нищо, но всичко беше наред. Просто чудесно.
По-късно.
Крис настояваше тя да поспи:
- На дневна светлина всичко изглежда по-ведро.
О, съмняваше се в това. Но въпреки това се изтегна отново, оставяйки го да закопчае ципа догоре. Накрая, след кратко колебание, той постави несигурно ръка на рамото ѝ и каза:
- Не мисля, че беше той.
- Той ли?
- Онова момче от Орен. — Той замълча за миг — може би очакваше от нея да каже нешо. Но после додаде: — Говоря за детето, което Грег доведе със себе си сутринта, когато избяга Алекс.
- О. — Спомените ѝ бяха неясни и малко нереални, сякаш историята на живота ѝ беше записана в някоя стара книга, принадлежала на отдавна изчезнала раса от друга планета. — Да, спомням си.
Стори ѝ се, че това не беше отговорът, който бе очаквал да чуе от нея, но все пак той продължи:
- Хлапето беше на осем, може би девет. Само че брат ти е на тринайсет, нали така? — Но тъй като дълго време не получи отговор, той я подкани: — Лена?
- Да, точно така — повтори тя като папагал. — Той е на тринайсет.
- Така си и мислех. Затова съм сигурен… че не е бил той. Което означава, че може да го намерим, щом се доберем до Орен.
- Добре. Благодаря, Крис. — А след миг додаде: — Съжалявам.
- Да, знам. — Той стисна окуражаващо рамото ѝ. — Аз също. Но помни, че всичко ще се оправи. Нещата сами ще се наредят. А сега се опитай да поспиш.
- Добре — отвърна тя, леко изненадана, че този път сълзите ѝ не потекоха. А когато Крис се изправи, тя добави: — Внимавай с чая.
— Какво?
- Чая — посочи тя. — Чашата е до левия ти крак, точно до стола.
- Така ли? — Последва леко щракване, появи се лъч светлина. И тогава чашата сякаш изплува от мрака. — Леле. Благодаря. Изобщо не я забелязах.
- Няма проблем. — Яркожълтото трептене, което се отразяваше от алуминия, я заслепяваше. Тя примигна и се завъртя на другата страна. След миг чу щракване — Крис бе изключил електрическото фенерче, — последвано от шумолене на плат, лекото проскърцване на студен метал и тиха въздишка, щом той седна на стола.
Тя придърпа спалния чувал до брадичката си и се загледа в мрака — първо в синкавите призрачни очертания на алуминиевата чаша, а когато те се изгубиха, в четвъртитите силуети на лабораторните маси и столове. После пред погледа ѝ изплуваха газови канелки, хромирани кранове, прозрачен куп от изпочупени стъкленици, цяла камара учебници и една разтворена като ветрило лабораторна книга. А над вратата на класната стая се мержелееше белият циферблат на часовник, чиито стрелки бяха замръзнали на девет часа и двайсет и една минути.
„Тук е тъмно. Не би трябвало да виждам всички тези неща. — Очите ѝ горяха, но сълзите в тях бяха пресъхнали. — Нещо става с мен, но не знам какво, искам обаче да спре и всичко пак да стане нормално.“ Но за едно си даваше сметка: за нея нищо нямаше да е нормално. Каквито и спомени да бе имала за този неин брат, всичко беше заличено. Извън всякакво съмнение знаеше, че трябва да има брат. Чувството не я лъжеше. Ала вътре в себе си долавяше някаква… празнота, все едно да издълбаеш черупката на авокадо ида изгребеш цялото месесто съдържание на плода, така че да остане само кожата. На мястото на този брат сега имаше една безкрайна пустота, някакво избледняло подобие на образ без лице или име, без проблясък от спомен.