Той извърна очи от двойка деца, които играеха на дърпане на въже с комплект черва, и сведе поглед към Лена, която спеше дълбоко. „Моля те, Лена — мислеше си той наум, — продължавай да спиш. Не се събуждай. Не бива да виждаш това.“
За негово облекчение, тя не се събуди, ала самият той видя предостатъчно. Променените останаха до края на нощта, като през цялото време се препираха за телата, вместо да си ги поделят по равно. Приличаха на ято лешояди. И нито веднъж не погледнаха към училището.
Най-кошмарният момент за него беше, когато един Променен — по всяка вероятност момче — измъкна нещо дълго подобно на въже от купчината тела и нави този трофей около врата си: веднъж, два пъти. „О, боже.“ Стомахът на Крис се преобърна. Той присви очи зад бинокъла, но не беше напълно сигурен. Май бяха черва. От това разстояние човек спокойно можеше да си помисли, че детето е омотало около врата си цяла върволица старовремски наденици. Това беше доста необичайно; досега не се бе натъквал на Променени, натруфени с части от човешки тела. А може би това дете просто бе решило да си вземе нещо за после.
Или пък… не беше чак толкова просто. Нямаше как да узнае отговора преди разсъмване.
Половин час преди да се зазори, Променените се изнизаха по снега и потънаха в сумрака на гората, изчезвайки яко дим. Нощта постепенно избледня. Тъй като луната отдавна бе залязла, трябваше да изчака настъпването на зората. Втората купчина трупове му напомняше за купа чипс, овалян в гъст сос. Нямаше нито едно непокътнато тяло, а само остатъци и разкъсани дрехи, пръснати по разорания сняг. Колкото и да се взираше, не откри онова, което търсеше. Все още нищо не се знаеше. Той сне бинокъла от очите си. Усещаше ръцете си натежали като олово, а очите си — възпалени и раздразнени от умората. Денят беше пред него и щеше да има възможност да си отдъхне, но преди това искаше да се увери, което значеше, че трябва да излезе навън съвсем сам, и то сега, преди Лена и Нейтън да са се събудили.
Когато се надигна от стола, Лена се размърда едва-едва. Сърцето му заби до полуда и той замръзна на място, целият настръхнал от ужас. „Не, не, не! Не сега, не сега!“ След миг Лена въздъхна и измърмори нещо несвързано, след което отново потъна в сън.
Това беше най-дългата разходка в живота му, сякаш отиваше към ешафода. От мразовития, но сух въздух имаше чувството, че очните му ябълки се спаружват. Дишането беше болезнено занимание. Постоянно се стряскаше от силното скриптене на ботушите си по заледения сняг. С гърба си усещаше напрежение, сякаш някой го наблюдаваше, ала всеки път, щом извръщаше поглед назад, виждаше само училището да се блещи срещу него. На всяка крачка очакваше нечии ръце да го сграбчат в гръб за гърлото, а вдигнеше ли поглед, търсеше да види непознати лица, взиращи се в него от мрака на гората. Никога не се бе чувствал толкова сам. А какво щеше да прави с онова, което откриеше — или не откриеше? Тогава какво? Би могъл просто да се върне. Навярно грешеше. Дори да не намери каквото търсеше, това пак не доказваше нищо. Променените също усещаха студ.
„И все пак, дано да го намеря — помисли си той. — Дано, дано.“
Но не го намери.
Два часа по-късно изведоха конете от салона. Слънцето беше изгряло; снегът блестеше като диамант. Очите на Крис, и бездруго възпалени, започнаха да сълзят.
- Крис — обади се Лена. Цяла сутрин почти не бяха разговаряли, но сега очите ѝ го стрелкаха с поглед, който не успяваше да разчете. — Търсих навсякъде, но не можах да го открия. Сигурен ли си, че не знаеш къде е шалът ми?
Той си сложи слънчевите очила, скривайки очите си, и я излъга за втори път.
- Не. Откъде бих могъл да знам?
64
- Най-добре да оставиш кучето — каза Мели, когато Том постави Райли на седлото, пристегнато на хлътналия гръб на коня. Улавяйки миризмата на кучето, конят на Мели, кротко животно с петниста окраска, изцвили. Мели го почеса окуражаващо по гривата. — Един допълнителен кон само ще ни забави.
- Това няма значение — отвърна кратко Том, след което се извърна на другата страна и започна старателно да пристяга въжетата, които щяха да държат тъжния вързоп, увит в син брезент. Болка прониза дясната му ръка, но той застави мускулите да му се подчинят. Раната на Дикси бе заздравяла достатъчно, така че да може да я язди спокойно, но тъй като се боеше, че тялото на Райли ще бъде допълнително бреме за нея, Том бе оседлал коня не семейство Кинг. Докато си вършеше работата, на пръта със знамето кацна самотен гарван и нададе печален писък като човек, който е тежко ранен: „Оу-оу“. Или може би на него му се стори така.