Но едно беше сигурно: Дейви ставаше все по-силен и находчив. Или пък той отслабваше с всеки изминал ден. А може би и двете.
- О, да. — Фин закопча уоки-токито на хълбока си, след което пъхна ръка в един дълбок джоб и извади отвътре манерка. — Казвам ти, друже, естественият подбор е нещо удивително.
- Нима? — Видът на манерката го хипнотизираше, както пламъкът привлича нощната пеперуда. Питър наблюдаваше захласнато как старецът развърта капачката.
- Ммм-ммм. — Фин пиеше на големи жадни глътки. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Капчица вода се търкулна по брадичката на стареца и Питър плъзна език към ъгълчето на устата си в опит да я улови. Но усети единствено вкуса на полепналата там мръсотия и засъхнала сол. Устата му лъхаше на стара тоалетна, а дъхът му вонеше на гнили плодове. Това беше лошо. Познаваше добре миризмата на глада.
Днес беше вторник: приблизително две седмици и половина след засадата, седем от които бе изкарал в тази клетка. От два дни не бе вкусвал дори капчица вода. Оттогава не разполагаше с нищо за пиене освен собствената си пикня. Пълната наполовина чаша, която бе успял да изцеди от себе си тази сутрин, беше тъмна като карамел, но въпреки това бе погълнал съдържанието ѝ. Но този номер нямаше да мине повече. Урината му ставаше прекалено концентрирана. Ако продължаваше в същия дух, бъбреците му щяха да откажат много по-бързо — което, сега като се замислеше, вероятно би било облекчение. Да потъне в приятна спокойна предсмъртна кома.
Фин въздъхна доволно като човек, отпил първата си глътка бира за деня. Той остави отворената манерка на мръсния цимент, след което бръкна отново в джоба си. Този път извади отвътре найлонов плик.
- Вземи за пример нашия малък експеримент — каза Фин и разтвори плика, от който се разнесе аромат на фъстъци, сол, шоколад и сладкият мирис на сушени плодове. — Например изследването ни върху стреса.
Не можеше да определи кое усещане бе по-мъчително: ужасната сухота в устата му или пронизващата болка в стомаха.
- Стрес ли?
- А защо не? — Фин изсипа в гърлото си шепа ядки и замляска. — Еволюцията изучава стреса на околната среда. А отделният индивид или се адаптира, или пък не. Адаптацията е представата на майката природа за — Фин се усмихна — изтезания.
- Да, а теб много те бива по тази част. — Вода, реши накрая Питър; нуждата от вода беше много по-непоносима. Наблюдаваше как Фин прокарва с вода ядките. Ако сълзите му не бяха пресъхнали, щеше да заплаче.
В клетката срещу неговата Дейви клечеше на обичайното си място и го наблюдаваше с все същия жаден поглед. Детето беше търпеливо като паяк в мрежата си: с хищен поглед чакаше само някоя муха да прелети наблизо. Останалите Променени също го държаха под око. Докато се съпротивляваше, изглеждаха наистина захласнати. Но Дейви беше единственият, който действително го изучаваше.
Тази сутрин Дейви за първи път бе навлякъл чифт маслиненозелени панталони. Все още беше гол до кръста и без обувки, но панталоните бяха крачка нагоре. Имаше само още едно хлапе с афинитет към дрехите и пъпчасало лице, нахлузило на главата си сутиен, така че чашките покриваха ушите му.
- Не се опитвам да те измъчвам. — Фин кимна с глава към Дейви. — Нито пък него, нито останалите Чъкита. Съгласен съм, че метафорите са все едни и същи. Но когато изтезаваш един човек, получаваш само лъжи, защото всеки иска болката да спре. Тук обаче боравим с истината. Изучаваме по какъв начин Чъкитата и нормалните хора се адаптират при определени условия на стрес. Някои Чъкита, като Дейви например, се адаптират по-усешно. Когато се опитваше да те души, това беше ново умение. Те се учат. — Фин се усмихна. — Също като теб.
Това беше вярно. Методът на Дейви се различаваше съвсем малко от начина, по който Питър бе убил Уенди. След два рунда с момичето накрая бе осъзнал, че тя беше левичарка и винаги нападаше с лявата ръка. Така че бе изчакал най-подходяшия момент, навеждайки се, за да избегне удара на момичето, след което бе строшил врата ѝ с юмрук.
А можеше вече да е мъртъв. Едно кратко изпукване на врата и всичко щеше да свърши. По същия начин, по който бе натрошил костите на едно хилаво дете в деня преди схватката с Уенди. Ала Фин не харесваше такива неща. Не беше му казал защо, но когато Питър не получи вода през този ден, проумя, че от него се искаше или да нанесе смъртоносен удар още от първия път, или да отстъпи и да позволи природата да си каже думата.