Затова бе оставил Уенди да се задуши бавно — в продължение на три ужасно дълги минути. Дори не посмя да отклони поглед, страхувайки се да не бъде наказан. Тогава за последен път получи вода и малко храна. А в схватката с Дейви замалко не плати с живота си.
- Защо ме държиш жив? — попита той Фин.
- Това не зависи от мен.
- Глупости. — Питър се опита да се засмее, ала единственият звук, който излезе от устата му, беше сухо свистене. — Пазачите издърпаха Дейви точно преди да ме довърши. Няма да ме убиеш направо, а ще ме накараш да се боря за водата и храната си. Но ако не мога да се бия, тогава ще умра от жажда или просто някой от тях ще ме довърши. Така че очевидно ме държиш жив. Защо?
- Ето какво ще ти кажа, Питър. — Фин опря ръце на коленете си и се изправи. — Следващия път недей да се биеш.
- Какво? — зяпна смаяно Питър. — Какви ги говориш? Как така да не се бия?
- Много лесно. Просто спри.
Но това беше лудост. Той трябваше да се бие, защото това бе единственият му шанс да получи вода и храна. Можеше да умре; но можеше и да оцелее. Но да не се бие, значи със сигурност да умре. А Промененият щеше да го изяде заедно с парцалите, и то буквално.
- Да не се бия, е равносилно на самоубийство — отвърна той. — Това не е вариант.
- Не и ако искаш всичко това да свърши — каза Фин.
Да се самоубие? Такова нещо никога не бе минавало през ума му. Всъщност да се остави да бъде разкъсан на парчета от някое от тези деца, не беше самоубийство… нали така? Разбира се, че не, самоубийство беше да си теглиш куршума, да си прережеш гърлото, да се обесиш. Убийството не може да бъде самоубийство.
- Не мога просто ей така да спра.
- Напротив — отвърна Фин. — Можеш. Това е въпрос на избор. Може да не ти харесва, но е избор. Но при теб всичко е на принципа vince aut morire. Покори или умри.
- Но аз винаги съм се борел — отвърна Питър и тогава му проблесна. — Значи, на това искаш да ги научиш: да се бият, докато не спечелят. Да не се отказват. Искаш да разбереш кои от тях могат да се учат.
- Знаех си, че си умно момче — заяви Фин и стана да си върви. В този миг той закачи манерката с ботуша си и тя се обърна, плисвайки вода по мръсния под. — Ето, видя ли, Питър? Не аз те държа жив. А ти самият.
Ала Питър вече не го слушаше. Лежеше проснат по корем и лочеше вода като куче.
ПЕТА ЧАСТ
СМЪРТ НА ВСИЧКИ ВРАГОВЕ
66
Преди десет дни Том все още беше скептичен за целия този план. Отчасти защото нямаше доверие на Уелър и Мели. Но и защото трябваше да разчита напълно на спомените на Уелър за мината и за нейното разположение. Както сам бе признал, старецът не бе стъпвал под земята вече повече от трийсет години, откакто мината бе затворила.
- Има неща, които не се забравят — бе заявил Уелър, разгръщайки нагънат свитък пожълтяла хартия върху един нисък работен тезгях, който твърде много напомняше на Том за месарската маса на Джед. Но като се имаше предвид фактът, че лагерът на Уелър и Мели се намираше в една изоставена ферма, чийто свинарник бе превърнат в команден щаб, това не беше кой знае каква поличба.
Картата на Уелър беше пълен боклук: просто една груба схема, надраскана с химикалка, без почти никакви подробности и мащаби. При все това описанието на стареца се оказа точно. С тази груба решетка от вертикални шахти и хоризонтални галерии, осеяна тук-там с празни балончета, обозначаващи мястото на по-големите зали, планът на мината му приличаше на малко поразкрасена ферма за мравки.
- Когато става дума за копаене в твърда скала, общо взето, възможностите са две — каза Уелър. — Можеш или да прокараш странична галерия и да пренасяш рудата по наклонена рампа…
Том поклати глава.
- Вече съм объркан. Какво е наклонена рампа?
- Широк подземен път. Но когато се намираш прекалено дълбоко, използването на рампата става твърде скъпо и неефективно. — Показалецът на Уелър прескочи на една вертикална линия. — Тогава се спускаш по шахтата, както си виждал по филмите.
- И по същия начин изкарват на повърхността желязната руда?
- Не е желязо — поправи го Уелър. — А злато.