- За тази цел ще използваме Шахтата на Ърнст. На чертежа не си личи, но тя се намира малко на югоизток от главния вход на мината. На равни интервали от нея тръгват галерии, като първата е на дълбочина двеста и четири метра. Така че ще слезем по тази шахта, след което ще се придвижим пеша нагоре, ще заложим бомбите и накрая ще се измъкнем по същия начин. В едната посока е около осемстотин метра, което не е чак толкова зле. Не е изключено да срещнем неколцина заблудени Чъкита, но с толкова можем да се справим. — Уелър сви рамене. — Трябва ни само малко късмет.
- Не вярвам в късмета. — Късметът означаваше неочаквана злополука, в която оцеляваш. Том виждаше поне дузина неща, които можеха да се объркат. Освен това беше нужно време, за да сглоби бомбите така, че да дадат максимални поражения там, където беше най-необходимо. А без прецизна електроника трябваше да измисли друг начин за отмерване на времето до експлозиите. Но дори да успееше, бомбите пак можеха да избухнат по-рано или пък изобщо да не се задействат. Ами ако Чъкитата бяха разположили постове или пък се натъкнеха на повече от неколцина от тях? Уелър бе споменал, че групите постоянно пристигат и заминават. Планът, който бяха съставили, означаваше, че можеха да изпратят съвсем малък ударен отряд: най-много трима души. Но ако се натъкнеха на голяма група Чъкита, изведнъж щяха да се озоват в крайно интересна ситуация. А ако всичко минеше успешно и едва накрая се окажеха в капан? Ами ако в мига, в който напускат мината, земята се разтвореше под краката им? Срутеха ли се основите, земята също можеше да поддаде, което, по думите на Уелър, вече се бе случило през 1962.
- Уелър, дори да успеем да взривим залата под децата, те пак ще останат над нас — отбеляза той. — Как ще им попречим да се измъкнат, използвайки Първа шахта или онзи подземен път?
- Това е невъзможно. Поддаде ли това помещение, всичко останало ще се срути заедно с него. Подкопаеш ли основите на жилищна сграда, е изключено да се добереш до противопожарния изход, освен ако не се изкатериш нагоре. Тук е съвсем същото. Единственият шанс на Чъкитата ще бъде да се спуснат надолу, но там няма директна връзка нито с Шахтата на Йегър, нито с подземния път. Следователно ще попаднат в капан. И тъй като няма да намерят изход нито нагоре, нито надолу, накрая просто ще бъдат премазани, задушени или издавени… — На лицето на Уелър се разля подла усмивка. — Знаеш ли, Том, не ми пука как ще свършат, стига мината да я няма, пътят към Рул да е чист, а онези чудовища — мъртви.
67
Десет дни по-кьсно Том заби лявата си щека в снега и се изтласка силно, плъзгайки се на дясната ска, след което прехвърли тежестта си на лявата и продължи напред. Беше си създал ритъм, а според стария таймекс на Джед времето му беше отлично. Преди един час бе минал покрай първия наблюдателен пост, камбанарията на една изоставена лютеранска църква. Вече се задъхваше, но въпреки това движението му се отразяваше чудесно, усещаше мускулите си живи и затоплени. Снегът беше идеален с наскоро образувалия се седемсантиметров пухкав слой, покриващ доста по-тежката ледена основа с дебелина шейсет сантиметра, като бухнал сметанов топинг върху сладолед.
Целта му беше друг наблюдателен пост, сгушен в източния край на Дяволския казан. Езерото беше изкуствено направено и единственото останало нещо от първата мина на „Братя Йегър“: издълбан в земята доста груб ров с формата на купа, който Йегърови бяха напълнили с вода след изчерпване на желязната руда. Останките от мината — огромни камари с боклук — бяха покрити с тънък почвен слой, превърнал се в дом на натежали от сняг шубраци и тънки фиданки, които след стотина години обещаваха да прераснат в гъста широколистна гора. В този момент шубраците предоставяха удобно прикритие и отличен изглед на запад към по-новата мина. Последните четиристотин и два метра до езерото пътят се изкачваше по едно възвишение и Том пъплеше бавно по склона, изтласквайки се с помощта на щеките. Когато стигна на върха, сърцето биеше бясно в гърдите му. Той избърса потта от челото си и въпреки че дишането му беше изострено и учестено, усещаше, че е станал много по-силен отпреди. А това беше добре, защото щеше да има нужда от всяко мускулче в тялото си, понеже при малко повече късмет след три часа щяха да бъдат дълбоко под земята.
В мига, в който спря, неочаквано пред него изскочи едно куче с намордник на муцуната. Миг по-кьсно се появи и едно момче, облечено в бяла зимна екипировка.
- Ей, Том — извика момчето.
- Чад. — Том разкопча ските и почеса кучето зад ушите. Детето носеше карабина узи със заглушител — една от играчките, с които Уелър и Мели разполагаха в изобилие. — Люк тук ли е?