- Да. Двамата с Уелър пристигнаха преди двайсет минути. — Чад кимна към раницата на Том. — Донесе ли ги? Може ли да хвърля едно око?
- Щом искаш. — Том коленичи в снега, отвори раницата и извади отвътре стоманен цилиндър с големината на кутийка сода. От единия му край се подаваха три метални крачета, залепени с тиксо.
- Ех че яко! — възкликна Чад, след което прокара пръста си в медна куха тръбичка и обхвана единия край на цилиндъра в шепа. — Също като тези, които използват в Ирак и Афганистан, нали? Самоделно взривно устройство?
- Но от по-малък калибър. — Том посочи тръбичката. — Това ти е пробивачът. Работи на същия принцип като патроните. Ако го хвърлиш по някой елен, ще отскочи. Но изстреляш ли го с голяма сила, ще пробие всичко, което срещне на пътя си. Заостреният снаряд натрупва енергия. Затова патроните са толкова разрушителни. Не умираш заради дупката. А от преноса на енергия към другите части на тялото — или в този случай на скалата. — Всъщност не беше толкова просто, но Том не изгаряше от желание да провежда пред детето курс по изработка на експлозиви. Това, че щеше да вземе Люк със себе си, беше достатъчно лошо, но щеше да изгуби твърде много време, ако работеше сам или ако разчиташе единствено на помощта на Уелър.
Той прибра цилиндрите в раницата си, след което стегна връзката и подаде ръка.
- До скоро, приятел.
- Да ти пожелая ли късмет? — попита Чад.
В Афганистан имаха всевъзможни суеверия, като например никога да не изяждат бонбонките „Чармс“ от пакетите с полуготова храна. „Ем енд Емс“ бяха позволени с изключение на сините. Но бонбонките „Чармс“ бяха като целувката на смъртта. Обикновено ги изсипваха в клозета. Пожелай на някого късмет и тутакси ще ти срита задника.
- О, разбира се — отвърна Том.
Останалите чакаха на малко възвишение, скрити зад параван от храсти. Люк пръв го чу да се приближава и му махна с ръка. Уелър само кимна. А Мели и другият постови изобщо не се обърнаха. Той също приклекна зад храстите, заставайки до Мели.
- Нещо ново?
Без да вдига поглед от бинокъла 26x70s, закрепен на нисък триножник, тя каза:
- Виждам някакво движение на север, а от запад може би се задава още една група. Синди?
- Още са много далече. — Надничайки през обективите на огромен бинокъл 25/45 х 100s, Синди, дванайсетгодишно момиченце с лунички по лицето, прехапа долната си устна и рече: — Но мисля, че групата, която се задава от север, води затворници.
Стомахът на Том се сви.
- Как разбра?
- По фенерчетата. — Люк беше на четиринайсет и втори по възраст след Том. Почти веднага се бе залепил за него; почти всички деца го бяха приели като по-голям брат. Но Том нямаше нищо против. В присъствието на всички тези деца се чувстваше малко по-добре. Но също се тревожеше какво ще се случи с тях, след като двамата с Алекс заминат. Например… биха могли да вземат със себе си децата, които искаха. Но дали щяха да се справят?
„Едно по едно — каза си той. — Първо завърши тази задача, а после намери Алекс. Останалото само ще се нареди.“
Люк сърбаше разтворимо кафе от метална чаша.
- Наблюдаваме ги от две-три седмици. Видим ли лъчите на джобните фенерчета, значи, водят затворници. Изглежда, на Чъкитата не им трябва много светлина, за да виждат къде стъпват.
Любопитен факт. Може би това беше една от причините да се настанят в мината.
— Знаеш ли колко са? — попита Том.
Синди повдигна рамо.
- В тази група са четири-пет души. А може би повече. Но Чъкитата вече са се презапасили. В мината е пълно с хора за… нали знаеш…
- Закуска — додаде Том. — Невинни хора, които държат в плен, в случай че настъпят гладни времена.
- О, боже — промърмори Уелър.
- Том — възкликна Мели.
- Ах… — Страните на Синди изведнъж поруменяха. Очите ѝ подскачаха като топче за пинг-понг ту към Том, ту към Мели. — Само да се приближат още малко, и ще мога да кажа по-точно.
- Том, знаехме, че ще има затворници — каза Мели. В тона ѝ се долавяше предупреждение. — Нали нямаш проблем с това?
- С кое по-точно? С убийството на невинни хора или с идеята да погребем Чъкитата живи? — Даваше си сметка, че не биваше да казва това, но просто не можа да се стърпи. — Това не е видеоигра, Мели. Ще умрат истински хора.
- Не е ли чудесно, че си намерихме някого, който да бъде живата съвест на групата? — изръмжа Уелър. — Кажи ми нещо, Том: размекваш ли се така и по време на мисия?