- Направих каквото се искаше от мен.
- Радвам се да го чуя. — Уелър разви капачката на термоса и отсипа кафе в чашата си. — Предполагам, че това обяснява защо си myк, а не там.
Щом забеляза стреснатите погледи, които си размениха Люк и Синди, в него се надигна вълна на гняв и кръвта нахлу в главата му:
- Слушай — започна той.
- Том! — Мели се изправи на крака. — Хайде да се поразходим. Уелър, защо не се присъединиш към нас?
Изражението на Уелър подсказваше, че по-скоро би предпочел да прегърне кобра, но въпреки това старецът затвори термоса и ги последва. Мели почака, докато не се скриха зад гъсталак от оголени храстовидни дъбове и един самотен бор. След това скръсти ръце на гърдите си.
- Том, има ли някакъв проблем?
- Знаеш какво ме притеснява — отвърна той.
- Да, знам. Затова нека бъда ясна. Това не е спасителна операция. Трябва да направим всичко възможно онези чудовища да не оцелеят.
- С цената на невинни животи?
- Не смей да ми говориш за това. Много добре знаеш, че Даниел и станалите ми деца изобщо не се върнаха.
- Това не означава, че са мъртви — отвърна Том. — Може да са поели по свой път.
- Малко вероятно е.
- Тогава не ти ли е хрумвало, че може да са там, в онази мина?
- Разбира се, че ми е хрумвало, но досега не сме забелязали никакви деца. Но дори да беше обратното, това нищо нямаше да промени. Мисията трябва да бъде изпълнена.
- Не знам какъв ти е проблемът — обади се Уелър. — Отдавна вече не си наивен хлапак. Знаеш, че цивилните жертви са част от играта.
- Това не е игра — отвърна Том. — Това е все едно да сринем концентрационен лагер.
- Божичко — изсумтя Уелър.
- Почакай, Уелър — обади се Мели. — Той има право. Само че, Том, тези хора са живи мъртъвци. Ако планът ни успее, част от тях могат да оцелеят. Мнозина ще загинат, но така или иначе нямаме избор. Ти си войник. Не ми казвай, че никога не си стрелял по вражески цели, когато наблизо е имало цивилно население.
Не и по свое желание. Тогава изпълняваха заповеди, капитанът му бе откачил, когато по време на засада убиха сержанта и раниха един от войниците. Том не беше запалил фитила; това не беше негова работа. Но с очите си видя как къщата се срутва, а после и трите малки трупа, покрити с окьрвавени чаршафи. Бащата също бе умрял, както и четиримата талибани, укрили се вътре. След това никой повече не стреля от тази къща.
Накрая Том каза:
- Тогава решението не беше мое, но сега ще бъде. От мен зависи дали ще доведем нещата докрай.
- Това е война — възрази Уелър, сякаш това обясняваше нещо. — Ние срещу Чъкитата. И ние срещу Рул. А превземането на мината е само първата крачка.
„Трудни решения. Цивилни жертви.“ Мели и Уелър имаха слабост към подобен вид лозунги.
- А замисляли ли сте се за хората без право на избор? За всички онези хора, които няма да могат да напуснат мината?
Уелър изруга, след което изхвърли утайката от кафета на снега.
- Няма да го обсъждам повече. Ти не командваш тази операция.
- Ти също не си ми командир — отвърна Том.
- И слава богу, защото той не е ли мъртъв? Всъщност обзалагам се, че целият ти отряд го е последвал.
Думите му се стовариха върху него като чук.
- Какво общо има това?
- Това, че ние сме единствените оцелели. Бил съм във Виетнам още преди родителите ти да проплачат. Знам всичко за войната. Така че ако искаш отново да видиш Алекс, ще го направим по моя начин.
- Уелър. — Мели сложи ръка на гърдите на стареца. — Всеки от нас има важна роля в тази операция.
- Не се тревожи за мен — отвърна грубо Том. По-късно сигурно щеше да намери върху какво да си излее гнева, сега обаче трябваше да помисли за Алекс. — Аз ще направя каквото се иска от мен.
- Добре тогава. — Уелър сви устни, сякаш щеше да се изплюе. — Да заровим томахавката.
„Лъжец.“ Но на глас не каза нищо. Поне беше опитал. Каквото и да кажеше сега на този възрастен мъж, щеше да е грешка.
- Том — каза Мели. Тя посегна към него, ала той се дръпна встрани и ръката ѝ увисна във въздуха. Изразът на съчувствие за кратко се отцеди от лицето ѝ, но в очите ѝ нямаше дори помен от него. — Всички сме на една и съща страна — каза тя.
- Разбира се — отвърна той.
68
Синди настрои увеличението на бинокъла си.
— Хм.
- Какво? — попита Люк.
- Струва ми се… — Да, сигурна беше. Слънцето още не беше потънало зад хоризонта и светлината беше зад нея, така че виждаше доста ясно. Образът първо се замъгли, след което се избистри. — Помниш ли онази банда Чъкита с вълчите кожи? Отново са тук.