„Ех, Червенокоске — помисли си Синди с умивка. — Не бих искала да съм на твое място.“
69
Минният комплекс, който приличаше на призрачен град или на кадър от новинарски репортаж за Ирак или Афганистан, беше осеян с рушащи се сгради и постройки, сякаш пострадали при бомбардировка, като от повечето бе останал само скелетът от тукашен камък и червени тухли. В далечината, на югоизток, стърчаха само ръждясалите подпорни греди на стоманена надшахтова кула. Ала подозренията ѝ се затвърдиха, когато зърна входа към самата мина. Това място ѝ беше познато от снимките, наредени на онази масичка в къщата край езерото. Нямаше ни най-малка представа защо Променените се събираха заедно, но ако беше истина, че се придържат към добре познатите им места, то идването им тук беше напълно разбираемо. Навярно мината е била любимо място за срещи не само за децата от Рул, а и за онези от околните села и градчета. Всъщност сцената пред очите ѝ страшно много ѝ напомняше за претъпкан с ученици огромен училищен двор малко преди биенето на сутрешния звънец.
„Край на пътуването.“ Тя тътреше натежалите си крака подир Черната вдовица и Леопарда, които се полюшваха нехайно във вълчите си кожи. Сигурно щеше да изпитва страх, стига да не беше толкова изморена. Раменете я боляха, превити под тежестта на Даниел, и от нея се лееше лепкава пот. През последните шестнайсет километра на практика го бе носила, докато се люшкаше между полусьзнанието и треската. Той висеше отпуснат върху нея със стържещи по снега ботуши като развален робот. Колкото повече наближаваха, толкова по-плътна ставаше вонята на варена мърша, която се разтваряше в задушливия въздух наоколо. Усещаше как гърлото ѝ се свива в опит да отблъсне тежкото зловоние. Тя се изплю, мъчейки се да прочисти устата си, ала гнусната миризма бе залепнала упорито на езика ѝ.
В този миг долови нещо различно. Съприкосновението беше съвсем кратко, резултат от ефирния повей на лек ветрец. Като имаше предвид болестта на Даниел, заобикалящата я смрад на канализация и соления дъх на собствената ѝ кожа, беше цяло чудо, че изобщо долавяше някакви странични миризми. Но когато това се случи, когато усети този безплътен полъх, Алекс застина на мига, забравила за момент непосилната тежест на увисналия на врата ѝ Даниел.
„Не, това е невъзможно.“ Алекс отправи трескав поглед на запад. Луната още не бе изгряла, ала хоризонтът се къпеше в аленочервена и неоновооранжева светлина. Денят си отиваше заедно с ветреца, но при все това миризмата погъделичка носа ѝ за миг: аромат на сутрешна омара, покрила с тънък воал тъмните сенки, отразени в огледалната повърхност на езеро.
„Крис?“ Осъзната истина заседна като буца на гърлото ѝ. От паметта ѝ изплува споменът за последния път, когато го бе видяла — проснат в безсъзнание на снега в локва кръв. Нима Крис беше жив и бе тук? Не, това беше невъзможно. Тя пое отново дъх, ала ветрецът явно бе сменил посоката си, защото момилетното ухание вече го нямаше. Тя се вкопчи в онова, което бе останало от него, оставяйки го да се разтвори в устата ѝ. Не, това не беше точно неговата миризма. Макар че в нея се долавяха следи от Крис. Може би задушливата воня на Променените объркваше обонянието ѝ, но миризмата ѝ напомняше за…
„Не. — Мисълта за това беше толкова разтърсваща, че тя ахна от изумление. — Но той е мъртъв. Това е невъзмож…“
Черната вдовица подуши внезапно въздуха. В следващия миг противна парлива миризма, остра като игла, прониза носа на Алекс. В нея се долавяше горчивият привкус на ярост, безсилие и смъртен ужас. Застанал до Черната вдовица, Леопарда също беше замръзнал. Отметнали назад глави и разтворили усти, двамата поглъщаха странната миризма. Тогава Черната вдовица рязко се завъртя. Сребристите ѝ очи, пълни с омраза, се приковаха в Алекс. Тя отстъпи крачка назад, сякаш получила удар, и усети как се свива, опитвайки се да стане невидима, като стеснително хлапе, което иска да остане незабелязано от хулигана на класа. Раната на Черната вдовица започваше да зараства, може би защото бе минало доста време, преди да поемат насам. Тъй като Леопарда и неговата шайка се грижеха килерът да е пълен, в продължение на две седмици Черната вдовица се бе хранила добре, разбира се, когато не бе заета с креватна гимнастика. (Да дели една стая с Даниел, си имаше своите плюсове и минуси. Но заради начина, по който Леопарда я опипваше с поглед, Алекс се радваше, че Черната вдовица не го оставяше на мира. Бог да ѝ е на помощ, ако се случеше Леопарда да я свари сама.) Но разкъсаната буза на Черната вдовица никога нямаше да зарасне напълно. Всъщност момичето приличаше малко на злодея от филма за Батман, онзи тип, който имаше само половин лице, така че зъбите, костта и мускулите му оставаха на показ. Двуликия ли беше?