В този момент Даниел се размърда, опитвайки се да се изправи. Очите му, зачервени и мътни, потрепнаха. Дъхът му вонеше на повръщано.
- Ъргх?
- Даниел? — През целия ден почти не бе продумал. Тя го разтърси лекичко. — Даниел, аз съм, Алекс. Можеш ли да…
- Ъгх — изсумтя Даниел и коленете му се огънаха.
- Не, недей — каза тя и го прегърна. — Хайде, Даниел, опитай се да вървиш. Почти стигнахме и скоро ще можеш да си починеш. — Забеляза, че Черната вдовица и Леопарда отново бяха поели напред, но безпокойството им не беше отминало. Мирисът му съскаше като пръскащи носа ѝ мехурчета сода.
Вече виждаше ясно входа на мината: покрита с ледени висулки озъбена паст, готова да я погълне. Дъхът ѝ издаваше застоялата миризма на смърт и кръв, на мръсна плът и пот от множеството затворници, които сигурно гниеха вътре, на студен камък. И на Променените, разбира се.
Алекс прехвърли тежестта на Даниел върху раменете си. Зад себе си долови бавните примирени стъпки на възрастните пленници, които ги заобиколиха и излязоха напред. Никой не погледна към тях. Тъй като последните две седмици бе прекарала буквално изолирана с Даниел, не бе имала случай да се запознае с всеки от тях, пък и те се държаха на разстояние, особено след като състоянието на Даниел се влоши. Но не беше сигурна, че ги вини за това.
„Вляза ли вътре, никога повече няма да изляза.“ Това, помисли си тя, беше последният ѝ шанс. Да бяга или да изчака? Тя огледа Променените, които се мотаеха около входа на мината. Най-малко петдесет и всичките въоръжени, въпреки че беше почти сигурна, че няма да я застрелят. Черната вдовица имаше други планове за нея.
Освен това, дори да успееше да се промъкне сред всички тези Променени, какво бъдеще я очакваше, накъде щеше да бяга? Към Рул? Или към Крис? Не. В нито една от тези две посоки. Знаеше това, защото — също като Черната вдовица и Леопарда — бе доловила миризмата му, долетяла с онзи неуловим повей на вятъра. И Алекс не беше напълно сигурна нито какви чувства изпитва, нито какво означава това.
Защото този, който дебнеше отвън, не беше Крис.
А Вълка.
70
- Значи, винаги оставят знак? — Кожата на Нейтън беше така изопната, че скулите му стърчаха като остриета на нож. — Вместо име и адрес?
- Да, винаги оставят символ, затворен в кръг — отвърна Крис и притисна пръст към слепоочието си, опитвайки се да пропъди упоритото главоболие. Червената резка на миниатюрния термометър на раницата му показваше нула градуса, ала с настъпването на нощта температурата навън падаше бързо. Пропълзявайки още по-дълбоко в спалния чувал, Крис кимна към грубата рисунка на синьо-червената пентаграма, заключена в бял кръг и начертана с цветни моливи. — Цветовете също са важни, защото, влизайки за първи път в хамбар със същия символ, само че в различни цветове — син фон и червено-бяла звезда, — не намерих нищо.
Той вдигна поглед при звука на плъзгащия се цип. Палатката притъмня и Лена се промуши през двойното платнище, донасяйки вътре повей леденостуден въздух и едва доловимия лъх на кисела жлъчка.
- Студено. — От устата ѝ излизаше пара. Тя закопча набързо платнището и се мушна в единствения свободен спален чувал. — Имам чувството, че навън е минус чеширийсет градуса, а освен това излезе и вятър.
Нейтън се обърна на дясната страна.
- Всичко ли е тип-топ?
- Ха-ха. — Върхът на носа и беше премръзнал от вятъра, но лицето ѝ изглеждаше почти прозрачно. — Не съм чувала този израз от втори клас.
Нейтън разтвори ръце.
- Само се опитвам да разведря обстановката.
Крис не каза нищо. И тримата бяха изтощени, а състоянието на Лена, чийто дъх миришеше на повръщано, се влошаваше. Тръпка на ужас полази по гърба му. „Колкото по-дълго стоим навън, толкова пo-зле ще става. Не мога да го отлагам до безкрай.“ Но все още имаше шанс да греши. Нейтън разполагаше с не по-малко опит и все пак не бе казал нищо, нито дума. Когато едно момиче имаше сутрешно гадене и това състояние продължаваше цял ден, значи, трябваше да има и друга причина, която един мъж, достатъчно възрастен, за да ѝ бъде дядо, би изпитал неудобство да спомене.