- Мисля, че се задава нова буря. — Тя придърпа чувала нагоре, така че навън се подаваше само бледият овал на лицето ѝ. — На север небето е мастиленосиньо.
- Дано да не е така. Нейтън прокара пръсти по наболата прошарена четина на лицето си. — Не можем да си позволим да спираме отново.
- Божичко, вече станаха няколко седмици. Колко още има? — попита Лена.
- Може би още два дни, ако времето се задържи и спрем само за една нощ. Но наоколо са плъзнали много Променени, така че ще е най-добре да продължим да се движим. Ще спираме за кратки почивки на равни интервали от време. Така ще бъдем в Орен много по-скоро, а там ще си намерим временно укритие, докато решим къде да търсим. А като стана дума за това… — Нейтън посочи скицата. — Тези знаци познати ли са ти?
- Разбира се. Не знам само в кои хамбари има такива. — Все още сгушена в чувала, Лена надигна глава и прехапа долната си устна. Голяма част от кожата беше изгризана. Грозни струпеи покриваха устата ѝ. — Вече разказах на Крис. Наричат го „петте рани“. На повечето хамбари има по няколко такива. Нямам представа какво означават, но…
- О, този символ ми е познат. Петте рани на Исус. Пентаграмата е ранен християнски символ, още преди кръста — каза Нейтън. — Символът винаги ли е един и същ?
Крис поклати глава.
- Нали ви казах. Когато искат да ги намеря, оставят такава рисунка в речника от книжарницата на колела. После обикалям от хамбар на хамбар, докато не открия този, който ми трябва. Отнема известно време.
- В този случай първата ни спирка ще бъде в тази книжарница. Освен ако не извадим късмет и не се окаже, че са оставили часови. — Нейтън го погледна напрегнато. — Виждал ли си някой от тях? Имал ли си усещането, че те наблюдават?
Да, но в това нямаше нищо необичайно. Тъй като често прекосяваха местности, където дебнеха обирджии или Променени — или пък и едните, и другите, — беше свикнал да си отваря очите на четири.
- Разбира се. От друга страна обаче, никога не съм идвал по този път и не съм водил никого със себе си — имам предвид, до книжарницата на колела. Нареждах на Грег и останалите да ме чакат извън града. Освен това сме подранили. Може да няма нищо.
- Мили боже — засмя се Лена. — Какво ще правим тогава?
- Ще се паникьосаме. — Искаше да прозвучи като шега, но когато Лена не се засмя, Крис сложи ръка на рамото ѝ. Не му харесваше, че трябваше да обмисля добре всеки свой жест. — Този път има една огромна разлика и това си ти. Ако те видят, може да решат, че е безопасно да се покажат.
- Може би. — Гласът на Лена прозвуча сухо и безжизнено като изсъхнала царевична шума. — Но да знаеш, че не бях всеобща любимка.
- Ами онзи тип, Исак Хънтър? Сигурна ли си, че никога не си чувала това име? — Щом момичето поклати глава, Крис се обърна към Нейтън. — Трябва да разбереш нещо. Знам, че имаш доверие на Джес, и щом ти е казала, че този мъж може да помогне, значи е така, но сега сме далече от Рул и решенията не ги взима тя. Така че, дори да са само слухове или предположения, всичко, което знаеш или подозираш, може да се окаже от полза.
Забеляза, че Нейтън се замисли.
- Името не ми говори нищо — отвърна накрая Нейтън, — но има една история, която се предаваше от уста на уста от времето, когато бях на шест. Значи… преди шейсет години.
- За Хънтър ли?
- Не. — Нейтън прокара ръка по брадата си. — За онези пощурели деца. Не, не — додаде той, забелязал изражението на Крис, — не е каквото си мислиш. Не става дума за деца, които са откачили. А за нещо, което правят децата на амишите.
- Говориш за румспринга — каза Лена и се повдигна на лакът. — Знам какво представлява.
- Но не и аз — обади се Крис. Мъртън се намираше достатъчно далеч на югоизток, така че от филмите бе научил всичко, което знаеше за амишите — с други думи, не много. — Какво е това?
- Един обичай на амишите — обясни Нейтън. — В превод означава „да тичаш наоколо“. Амишите се различават от нас по много неща и най-вече що се отнася до баптизма. Децата не се приемат в лоното на църквата още от раждането си. Това е начин на живот, който те трябва да изберат съзнателно, и амишите смятат, че такова решение може да вземе само един възрастен, опознал добре останалия свят. Така че, щом децата навършат шестнайсет, получават свободата да вършат каквото си поискат. На теория може да звучи добре, но на практика е ужасна идея.
- Как така?
- Тези деца не знаят абсолютно нищо. Нямат ни най-малка представа за живота извън тяхната общност, за американския свят, и когато им отпуснат юздите, без до тях да има човек, който да ги напътства, те просто пощуряват. — Едното ъгълче на устата му се изви надолу в кисела гримаса. — Познавах… доста такива момичета. Там е работата, че ние, момчетата, имахме навика да се възползваме от тях, защото по наше време никое от местните момичета не би стигнало толкова далече като момичетата на амишите. Всички тези деца се забавляваха до насита. Сега, като се връщам назад, това не е нещо, с което се гордея.