„Това трябва да е. Не ни преследват, защото тя се променя. — Вълната на облекчение го остави толкова слаб, че той се залови за платнището. Спомни си момчето, увило шала около врата си — шала, който Крис бе скрил сред телата, защото това бе единственото логично обяснение. — Могат да ни открият по всяко време, защото тя е бременна, а Питър е…“
- Е, какво ще направиш? — настоя Лена. — Ако Питър е жив и откаже да те изслуша, ще се биеш ли с него?
- Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отвърна Крие.
72
- По дяволите. — Люк се изхрани отново, но изкара само водниста слуз. На светлината на тази зелена луна лицето на момчето беше с цвета на мухлясало сирене. — По дяволите.
- По-тихо, освен ако не искаш проклетите Чъкита да ни чуят — изсъска Уелър, който продължаваше да стои, приклещил с ръце главата на мъртвото момче и забил коляно между лопатките на раменете му.
Момчето, което не беше по-голямо от Люк, бе направило грешката да се отдели от другите за скромна закуска. На осемнайсет метра от скривалището си, покрит със сняг ров зад гъстия шубрак на дванайсет метра от Втора шахта, бяха доловили звука от шумно мляскане и сърбане. Момчето бе така погълнато от гощавката си — двойна шепа мозъчна тъкан, — че забеляза Уелър едва в последния момент. Момчето се бореше за живота си, извивайки тяло на всички страни, и едва не се измъкна от хватката на стареца, но тогава Уелър натика главата му в снега, докато накрая детето не се задуши.
- Съжалявам. — Люк дишаше тежко. Той стрелна още един поглед към пихтиестата маса, размазана по снега. — Аз просто… никога досега…
- Ще видиш и по-лоши неща — отвърна Уелър и с опакото на ръката си изтри полепналата под брадичката му слуз.
- Успокой се, Люк. — Том сложи ръка на рамото на детето. — Просто нямахме друг избор. Не биваше да оставяме кръв по дрехите му. — Но всъщност беше ядосан. Един добър заключващ захват на главата и след десет секунди момчето щеше да е в безсъзнание. А с едно бързо завъртане надясно и после наляво всичко щеше да приключи. Момчето бе страдало само защото Уелър бе пожелал така. Том бе познавал такива като него в армията.
„Не му позволявай да те вбеси. — Сърцето му биеше твърде силно. Наложи си да се успокои и веднага усети промяната, щом адреналинът започна да се отцежда и пулсът му се забави. — Той е задник, обаче познава мината и Рул. Така че се нуждая от него, колкото и той от мен.“
- Добре, а сега да свалим ризата и якето му, от панталоните обаче ще се въздържа. — Уелър се надигна от снега с пуфтене. — Мисля, че малкият Чъки се изпусна.
Уелър намираше всичко това за прекалено забавно.
- Аз ще го направя — каза Том и претърколи тялото, след което бързо разкопча якето и съблече момчето от кръста нагоре, взимайки не само дрехите му, но и електрическото фенерче, ножа, пушката и резервния пълнител с муниции. След това хвърли ризата и парката на Люк. — Мисля, че са твоят размер.
- Пфу. — Люк държеше дрехите, като че бяха гърмящи змии. — Задължително ли е да ги обличам?
- Не, но така ще е по-добре. — Уелър покри със сняг остатъците от слузест мозък. — По този начин ще миришете като останалите Чъкита. Не забравяй, че влезем ли вътре, аз се превръщам в парче леберкез.
- Люк, ще се справиш. Термоблузата остави за мен. А сега да побързаме. — Том сключи ръце около глезените на мъртвото момче и завлече тялото в ямата, след което го покри със сняг. Пушката — „Браунинг“, модел 81 BLR с оптичен мерник — беше добро оръжие, но безполезно за такава операция. Узитата, с които разполагаха, имаха заглушители. След като изкара всички патрони с палец, той строши пушката и захвърли металните отломки на различни страни. Щом се върна, Люк тъкмо закопчаваше якето на мъртвото момче.
- Направо ме побиват тръпки. — Люк подръпна маншетите. — От това, че го нося.
- Такава беше целта — изграчи Уелър.
- След това можеш да ги изгориш — измърмори Том, който изучаваше с поглед неравния покрит с храсталаци терен между укритието им на възвишението и шахтата. На светлината на луната снегът блестеше с мекото фосфоресциращо сияние на светулка и му напомняше за гледката през очилата за нощно виждане. Отсреща се издигаше покрита със сняг могила. — Сигурен ли си, че това е шахтата?
- Да — отвърна Уелър. — Вървете плътно един зад друг. Не бива да допускаме някой да падне.
Те се помъкнаха тромаво по снега заради всички раници, въжета и узита, като Том усещаше как теренът под краката му се променя. Могилата беше покрита с лед. След като се изкатериха, лазейки, Уелър протегна ръка към малък нескопосано закрепен фар. Чу се лекичко щракване.