На внезапната ослепителна светлина шахтата зейна под тях като кръгла черна паст: широка циментова тръба с диаметър шест метра. Подемния механизъм го нямаше. Останала бе само една желязна стълба, закрепена с болтове за цимента. Уелър разрови снега, за да намери камък, след което разтвори ръка над шахтата. Том взе да брои наум. Пет секунди. Петнайсет. А на трийсетата каза:
- Нищо не чух. Ами вие?
Уелър поклати глава, след което се прехвърли на стълбата. Имаше здрав вид, но въпреки това Том долови мириса на ръжда и забеляза участъците окислено и ронещо се желязо по напречните стъпала. Около някои болтове бе полазила фина мрежа от пукнатини, тъй като на това място водата бе подлизвала, а после замръзнала, намалявайки здравината на цимента.
- Има само един начин да проверим — каза Уелър, след което завърза въже за един карабинер и го закопча за себе си. Люк обгърна през кръста Том, който запъна здраво крака, стиснал с две ръце въжето, което минаваше на гърба му, и тогава старецът предпазливо стъпи на първото стъпало и се отпусна с цялата си тежест. После на второто. А оттам на третото. — Мисля, че е безопасно.
Люк прокара ръка по желязото.
- Струва ми се доста прогнило.
- Слушай, момче, докато се спусках по скалите на Куанг Нгай, Чарли431 ме обстрелваше с дъжд от куршуми — каза Уелър. — Това е нищо.
„Да, да, а в това време си чистел зъбите си с върха на ножа.“
- Люк, нямаме кой знае какъв избор — каза Том.
- Няма за какво да завържем въжето — отбеляза момчето. — Ако стълбата се откърти…
- Тогава ни чака дълго падане — отвърна Уелър. — Да не се изплаши?
- Гледай какво правя аз — прекъсна го Том. Да бъде проклет, ако позволеше на стареца да унижи хлапето. — Освен ако не се подхлъзна… това недей да го правиш.
Люк се засмя нервно.
- Добре. Ъ-ъ, може ли пак да попитам на каква дълбочина ще слезем? — На последната дума гласът на детето прозвуча сподавено.
- Достатъчно дълбоко, за да взривим земята под краката на онези малки негодници — отвърна Уелър.
- Ами ако не успеем? — попита Люк.
- Тогава ще стане доста интересно — отвърна Том.
73
Преди време родителите ѝ я бяха завели до мината „Айрън Маунтин“ в околностите на Валкън. След като се екипираха с червени каски и жълти мушамени престилки, се качиха на малкия трамвай, отвеждащ навътре в мината през една каменна галерия, толкова тясна, че разпереше ли ръце, щеше да докосне каменните стени. От ниския таван висяха крушки в телени клетки, но при все това плътните сенки и мастиленочерните галерии наоколо сякаш ги притискаха. До този момент нямаше представа, че страда от клаустрофобия — ала тогава, в главния забой, екскурзоводът бе изгасил светлините просто така, заради шоуто. Мракът, който се стегна около тях като юмрук, беше толкова непроницаем, че Алекс едва се сдържаше да не закрещи. Очите ѝ се разтваряха все по-широко и по-широко. Ако това беше серия на „Пътния бегач“, щяха да изскочат на малки пружинки от очните и ябълки: пинг-пинг. Но, уви, не можеше да види нищо, защото нямаше светлина. Никаква светлина.
Не че беше страхливка, но онова усещане беше ужасно.
А това сега — триста пъти по-лошо.
Двамата с Даниел бяха отделени от останалите, отведени все пo-навътре и пo-навътре в мината по безкраен лабиринт от криволичещи тунели и галерии, номерирани с изписани със спрей цифри и букви, и накрая надолу — по едно преградено с решетка стълбище. Споменът за безконечните завои и натрапчивата воня на Променените постепенно избледня.
Намираха се в пълен, абсолютен мрак. Освен ако не броеше Мики, според който Алекс клечеше на този нисък камък, в тази напълно изолирана странична зала, вече повече от седем часа. Не се чуваха други звуци освен плискане на вода върху камък, учестеното дишане на Даниел и ударите на собственото ѝ сърце. О, и прилепите. Дори да не бе доловила миризмата им — суха, прашна и леко нагарчаща, — щеше да чуе шумоленето на крилата им. От време на време издаваха пискливи звуци. Това можеше да го понесе. Само… не искаше да се блъскат в нея. „С моя късмет ще взема да хвана бяс.“ Започна да се чуди дали бясът не се предава чрез месото и тогава реши, че полудява.
Първата ѝ работа беше да се махне оттук. Но как? Очевидно Променените познаваха добре цялото място. Също като прилепите, помисли си тя. И едните, и другите можеха да бродят из дълбините на мината, стига въздухът да беше добър. Само дето въздухът тук не беше превъзходен. Всъщност не беше лош, ала до обонянието ѝ често достигаше лекичък лъх, който ѝ напомняше за мириса на сяра от връхчето на клечка кибрит. Но тъй като още не беше припаднала — пък и прилепите също бяха тук, — въздухът явно беше наред. Алекс се озърна през рамо. Нищо не видя, разбира се. „Чудя се обаче… — Тя облиза пръст и го вдигна във въздуха. — Хм.“ Едва доловим полъх от мястото, където висяха прилепите. Може би се дължеше на това, че пърхат с криле. Или на дишането им.