- Браво на теб, Алекс — рече тя на глас. — Точно сега ли намери да откачиш? — Прилепите зашумоляха, подплашени от гласа ѝ, и тогава Даниел простена дълго и ниско. — Даниел? — Тя се наведе надясно, опипвайки с пръсти мрака. Ръката ѝ намери бузата му. Кожата му беше гореща и влажна от пот. — Даниел?
Никакъв отговор. Нито звук. Тя почака още няколко секунди, след което отдръпна ръката си. Миризмата му полепна по пръстите ѝ, от което стомахът и леко се преобърна.
Имаше и друга възможност. Тя бръкна в якето си, напипвайки пакетчето, което бе зашила в подплатата. Двайсет таблетки „Перкоцет“, девет „Перкодан“ и един „Валиум“, увити в парче марля. Това бяха всички хапчета, които бе успяла да събере от пода на къщата за гости за краткото време, през което бе останала сама, докато хората на Леопарда изнасяха навън труповете на Шарън и Руби. Тези хапчета бяха… застраховка. Просто още една възможност, когато дойдеше времето да избира. Ала с нейния късмет като нищо щеше да се събуди като безмозъчен зеленчук в локва от повръщано. Но дали би могла да го направи? Да се самоубие, в случай че не ѝ оставаше друг изход? Може би. Хапчетата действаха бавно за разлика от оръжията, но ако наистина нямаше друг избор…
Ами Даниел? Колкото и да го премисляше, просто не можеше да реши. Едно беше да обещае на Том. Но Даниел беше нещо различно. Не го познаваше достатъчно добре, пък и той беше отделна личност. Освен това би могла да сгреши. Вярно, че през последните две седмици бяха на практика неразделни и Даниел беше болен, но все пак си оставаше Даниел. Ами ако…
- Стига — измърмори тя. — Ако ти трябва тема за размисъл, тогава помисли как да намериш оръжие.
Добре, наоколо имаше камъни, но какво друго? Тази малка странична галерия беше укрепена с дървени подпори. Сигурно имаше пирони, които би могла да откърти. Само че това щеше да е проблем. Замисли се за начин. Пръстите ѝ заиграха по часовника „Мики Маус“ на Ели и по катарамата. Там беше онова малко продълговато зъбче. Не беше много дълго, но би могло да свърши работа. Трябваше ѝ нещо здраво, направено от метал…
„Един момент.“ Тя плъзна ръка към шията си и извади оттам сребърната свирка, закачена на синджир. Опипа с пръсти накрайника. Не беше особено остър, но леката извивка щеше да е от помощ, пък и свирката беше достатъчно здрава, за да…
Мислите ѝ секнаха при звука на скърцащи ботуши. Мракът в основната галерия, далеч напред, се разпръсна — и тогава се появи светлина. Тя скочи на крака с широко отворени очи, разтреперана като приклещено в ъгъла зайче. О, боже, задаваха се неприятности. Сърцето ѝ се изстреля в гърлото. Позна го веднага, защото не би могла да сбърка миризмата му. Беше сам. Нямаше я нито Белязаната, нито Черната вдовица. Нито пък друг член на бандата му, защото искаше да запази това само за себе си. Ако изобщо бе имала някакви съмнения какво може да е намислил, точно в този момент зрението ѝ се замъгли — също като онези преливащи се кадри по филмите — и чудовището в главата ѝ се разбуди и размърда. Защото краставите магарета се надушваха.
Беше Леопарда.
74
- Почакай — изсъска Уелър, който провря ръка през стълбата, откърти още един камък и го пусна в зиналия отдолу мрак.
Том започна да отброява секундите. Този път плясъкът се разнесе, щом стигна до шест.
- Около шейсет метра.
- Ъхъм. — Уелър насочи лъча на фенерчето към циментовата стена отдолу. На шест метра под него пред погледа му изскочиха решетеста метална платформа и стълбище. Платформата извеждаше в широк отвор и в другия ѝ край Том зърна проблясъка на метални релси. В случай че имаше някакво съмнение, над отвора с тъмно-жълт спрей беше изписано ТН и 540, което означаваше, че транспортното ниво се намира на петстотин и четирийсет стъпки, или сто шейсет и четири метра под повърхостта. — Тук трябва да слезем.
- Не каза ли, че прави връзка с мината доста по-надолу.