- Сигурно съм сгрешил. Отдавна не съм слизал тук, а и картата е доста груба.
„Страхотно.“
- Уелър, трябва да се спуснем още шейсет метра надолу, а след това да се придвижим на запад, за да се озовем точно под голямата зала. Можем ли да го направим оттук?
- Така мисля. Обаче имаме друг проблем.
Том се намръщи. Слизайки надолу, състоянието на шахтата се бе влошило: циментът тук беше изронен, а разхлабените болтове дрънчаха заплашително. Стените на шахтата не бяха идеално гладки — на места се виждаше арматура от корозирало желязо, дебели изолирани жици и тръби. Тук-таме стърчаха счупени стоманени греди, част от ръждясалия скелет на първоначалната конструкция, служеща за опора на подемния механизъм. Подпорните греди и металните корнизи, които поддържаха тръбите на равни интервали, бяха осеяни с тъмни купчини от нещо, което бе взел за изпражнения на плъхове, но което, по думите на Уелър, било гуано от прилепи. Въздухът, който също се бе променил, бе станал по-топъл и толкова влажен, сякаш опипваше с пръсти лицето му.
Освен това наоколо миришеше, но не само на застояла вода. Зловонието приличаше на противно накъсано едва доловимо дихание, сякаш мината страдаше от хроничен сутрешен дъх.
Фенерчето на Люк, който се намираше на три стъпала над него, прониза мрака отдолу.
- Какво е това? Има дъх на… развалени яйца.
- Сероводород. Блатен газ. — Уелър замълча за миг, а щом заговори отново, Том долови първите признаци на тревога. — Трябваше да се сетя за това. Всички тези лайна от прилепи са идеалната храна. Засега усещаме леки изпарения само от време на време, обаче газът е по- тежък от въздуха. Колкото по-надолу слизаме, толкова по-концентриран ще става. Но може и да греша. Може тук-таме да има изолирани огнища.
- Може ли да ни навреди? — попита Том.
- При по-голяма концентрация, със сигурност. Убива като цианид.
„Страхотно.“
- Нещо друго?
- Ами, може да експлодира. Като сода под налягане. Само дето гори по-лесно. Ако камерата се разцепи, щом огнището избухне…
„Живи ще ни изпържи.“ Огненото кълбо се движеше бързо, изсмуквайки кислорода и изпичайки всичко по пътя си. Ако се наложеше да стрелят, искрата от дулото също би могла да предизвика експлозия. Том загриза долната си устна.
- Ще разберем ли, ако газът избухне?
Почти долавяше звука от препускащите мисли на Уелър.
- Ще усетите парене в очите и в носа; миризмата ще се засили, след което ще се промени, ставайки почти сладникава. Това е единственото, което знам.
- Връщаме ли се? — попита Люк.
Последва дълга пауза.
- Слушайте, няма никаква гаранция, но… Люк, ако решиш да излезеш, няма нищо унизително в това.
- Не — отвърна Люк малко колебливо и твърде бързо. — Ще се оправя. Освен това ако сме трима, ще свършим по-бързо.
- Помните ли, че споменах за друг проблем? Не говорех обаче за газа. Погледнете надолу към стълбата.
Тримата насочиха погледи надолу и на ярката светлина на електрическите фенерчета Том веднага разбра за какво говореше Уелър.
Продължилата десетилетия наред корозия бе нанесла своите щети. Стълбата просто свършваше, отчупена като коронка на загнил зъб. Между края на стълбата и платформата оставаше разстояние от около шест метра, при това не по права линия. Платформата беше захваната за цимента с помощта на метална скоба и езикът ѝ стърчеше на три метра вляво от липсващата стълба.
- Майчице — ахна Люк.
- Ето какво мисля — каза Уелър и извади навитото на обръчи въже с дебелина пет сантиметра, — един от нас се залюлява на въжето, приземява се на платформата и се развързва, след което идва ред на следващия.
Том вдигна поглед към Люк.
- Кога за последно си играл на катеругиките?
- Как ти звучи „толкова отдавна, че не помня“? — попита Люк. — Дано само не подмокря гащите.
- Напомни ми после да ти разкажа какво е да се засилиш над пропаст, широка петнайсет метра и дълбока девет.
- Това ли ви карат да правите в армията?
- И още как. В такъв момент гениите започват да умуват как да направят въжен мост. — Той погледна надолу и видя, че Уелър вече връзваше въжето за няколко от напречните летви на стълбата. — Мога да мина пръв.
- По-добре остави на мен. — Уелър дръпна силно въжето, а после го сви на кравай, за който бе завързал друго по-тънко въже. — Ако не успея, един стар глупак по-малко.
- За какво е другото въже? — попита Люк.
- Гледай и се учи, момко. — Обвивайки ръце около въжето, Уелър се захвана здраво с крака, като усука въжето под десния си ботуш и го прекара над левия, преди да се пусне от стълбата. Въжето изскьрца, при което възелът се затегна от допълнителната тежест, а желязото простена. Чу се отскачане и рикоширане на камък в камък, последвано от далечен плясък, когато откъртената мазилка падна във водата. — Не тръгвайте надолу, преди да съм стъпил на платформата.