- Може би той също е на предела на силите си — отвърна Лена. На палтото ѝ личеше малко жълто петно от повръщано. — Така че трябва да спрем.
Далече напред Нейтън извика:
- Проблем ли има? — Крис извърна глава. В този миг Нейтън, който се намираше на четирийсет и пет метра разстояние от тях, тъкмо обръщаше коня си. — Да не се опитва да ви хвърли? — извика старецът. — Искате ли да спрем за кратка почивка?
- Да — измърмори Лена.
- Няма нужда — извика в отговор Крис. Трябваше да го настигнат. Цялото това крещене го изнервяше. Нейтън трябваше да е по-съобразителен, но явно всички бяха изморени. Крис махна на стареца да продължи и забеляза как Нейтън кимва утвърдително, след което извива коня напред и се отправя към малко възвишение.
В мига, в който се обръщаше към Лена, забеляза, че скопецът на Нейтън се спъна. Просто леко накуцване. Нищо сериозно.
В този миг нещо огромно изникна от дясната страна на стареца, формата му беше толкова необичайна и толкова високо над земята — на нивото на главата, — че умът му не можа да проумее какво вижда.
Цепеницата, която беше наистина голяма, изхвърча от гората с такава скорост, че разсече въздуха като свирка.
- Нейтън! — изкрещя Крис, ала твърде късно. Беше твърде късно още в мига, когато скопецът се препъна в нарочно обтегнатата на пътя жица.
Боздуганът — огромен стенобоен инструмент, издялан от едно-единствено солидно дърво — уцели Нейтън от дясната страна. После се завъртя във въздуха и се разби в дърветата от другата страна. Главата на стареца отскочи наляво, някаква кост изпука и накрая тялото му се изхлузи от седлото — но не падна. Десният му крак се заплете в стремето, а когато въжето, на което бе завързан боздуганът, се изопна и той се понесе назад, Нейтън вече падаше, тогава скопецът се изплаши и се вдигна на задните си крака.
Така че главата на Нейтън се оказа на точното място. Може да е бил само замаян или вече да се е намирал в безсъзнание. Това нямаше значение.
Тежкият край на боздугана се заби в лявото му слепоочие, издавайки едно мокро и кухо туп. Този път главата на Нейтън се изви така рязко, че Крис долови ясното щрак, когато вратът му се прекърши. От устата на стареца изригна фонтан от кръв, а смазаният му череп приличаше на черен кратер от съсирена кръв и натрошена кост. Скопецът изцвили ужасено и рухна в снега.
Всичко това отне не повече от четири секунди, ала Крис се бе размърдал още след първата.
- Нейтън! — Той се запрепъва в дълбокия сняг, забавен от снегоходките. Зад себе си чуваше ужасените писъци на Лена. Той се препъна в снега, след което бързо се изправи. Вината беше негова; не биваше да пътуват нощно време, ала вече беше твърде късно, твърде късно, твърде късно.
И тогава — пак твърде късно — се сети за нещо: където имаше един капан, често изникваше и втори.
Левият му крак пропадна в снега. Миг по-късно нещо тънко се вряза в пищяла му, изопна се докрай и накрая щракна. Тялото му полетя напред. В последния миг той се завъртя, за да поеме удара с рамо вместо с протегнатите си напред ръце, ала снегоходките пак го забавиха. Той се просна в снега по ръце и крака, а върховете на снегоходките се забиха в слегналия се твърд сняг.
Долови движение над себе си. До слуха му достигна силен бучащ и трещящ звук и нещо изхвърча от гората. Той наведе глава надясно, ала в крайна сметка нищо не се появи. Нямаше друга бухалка. Не и от тази страна. Не и оттам. Ала нещо определено се приближаваше, защото тогава се разнесе чудовищен трясък, и в този миг Крис най-сетне разбра.
Твърде късно.
Капанът се спусна отгоре — само че този път не беше боздуган, а плоска и тежка дървена талпа. Дори да беше ден и да се бе сетил да погледне нагоре вместо настрани, пак нямаше да я забележи заради тънката тъмнозелена мрежа, рзпъната отдолу за камуфлаж. А тази зелена луна я правеше още по-невидима.
Смъртоносният капан се носеше към лицето му. Той зърна острите шипове на пирони, зеления проблясък на стъкло…
И настръхналата четина от железни шипове.
81
Фитил с дължина един метър и половина и скорост на горене две минути и четирийсет и пет секунди на метър означаваше приблизително четири минути, а той го беше прерязал надве. През първата минута Том тичаше презглава по стълбите. А в края на втората се носеше по галерията, водеща към забоя, където би трябвало да го чака Люк.