Обзета от паника, тя заопипва стената с поглед и най-сетне забеляза изписаната със спрей маркировка, а малко по-нататък зърна разклонението. Стълбището се намираше наляво. Или пък беше надясно?
Последва нов трус, но този път тя долови далечния тътен на експлозията и тогава наоколо се разнесе шумът от громолящи камъни, които отскачаха, трополяха и се пързаляха по стените. Галерията се разтресе, а после простена и изпука, щом подложеният на прекомерно напрежение камък започна да поддава. Подът се наклони на една страна и тя се олюля, докато върху нея се изсипваше дъжд от ситни камъчета.
В следващия миг се разнесе силен продължителен грохот, който не би могла да опише с думи, последван от стържещия звук на триещи се един в друг каменни блокове и накрая нов, още по-мощен грохот: поредица високи оглушителни трясъци. Въпреки всичко ѝ остана време даже да си помисли, че същият този звук се възпроизвеждаше много точно във филмите. Защото звукът, който чуваше в момента, беше от избухването на бомби.
Тогава галерията вдясно от разклонението се сгромоляса. Шумът беше невъобразим. Вдигна се сив облак задушлива пушилка. Очите ѝ дращеха от прах и фини песъчинки. Алекс вдигна ръка на лицето си; по езика ѝ моментално полепна тънък слой мръсотия и тя взе да се дави и да кашля. Накрая пое по лявото разклонение, пробивайки си път сред плътния облак от прах и ситни отломки. През сълзите в очите си зърна нещо жълто и право.
„Стълбите.“ Тя повлече крака нагоре, към първата стълбищна площадка, ала движенията ѝ ставаха все по-бавни, тъй като дробовете ѝ се мъчеха да поемат въздух, въпреки че ползата от него би била все същата. Следващото стълбище се изкачваше право нагоре, но тук също имаше купища прилепи, макар и по-малко от преди, които профучаваха покрай нея в посоката, от която бе дошла.
И тогава стържещият звук на плъзгащи се каменни блокове и писъците на прилепите бяха заглушени от познатия ѝ вече грохот, идващ някъде отгоре. И малко по-нататък.
- О, боже. — Алекс стоеше парализирана от ужас, осъзнала внезапно, че прилепите летяха в обратната посока, защото знаеха нещо, което тя едва сега започваше да проумява.
Вода: отгоре и отдолу. Идваща право към нея.
Тя се завъртя на пети, втурна се надолу по стълбите, после свърна наляво и се хвърли сред облака от прах. Миризмата на развалени яйца се бе уталожила и сега въздухът беше странно сладникав. Това едва ли беше на добро. Тя се спусна след прилепите с узито, което се удряше в хълбока ѝ. Зад себе си долови клокоченето и плясъка на водата, която се събираше, за да образува един общ поток, който, даваше си сметка Алекс, щеше или да я удави, или да разбие тялото ѝ в скалите. Добра се до второто стълбище. Последва нов трус, предизвикан от срутването на стена или на цяло ниво, и тя се запремята надолу сред порой от по-малки и по-едри камъни.
За свой ужас, забеляза, че откъртените каменни блокове, които лежаха в галерията, са повече отпреди. Тя се хвърли към една камара от камъни, стигаща почти до тавана, и се закатери нагоре, забивайки пръсти в отломките. Пролуката беше съвсем тясна. Алекс свали узито от рамото си, отпусна се по корем и промуши през цепнатината пушката, фенерчето и накрая глока. После тя също се запровира през дупката, усещайки през парката как скалата жули и дере кожата ѝ. Допусна грешката да си представи как остава заклещена тук, докато водата приижда и изпълва целия тунел чак до тавана, и тогава се паникьоса. Пое си дълбоко дъх и — надавайки силен писък — се оттласна с ръце, като взе да напъва, да дърпа и да удря, докато накрая не се изтърколи от другата страна, премятайки се през глава. Приземи се по гръб с такъв силен удар, че острите камъни по пода се забиха в плътта ѝ.
„Ставай ставай, ставай!“ Олюлявайки се, тя се изправи на крака, след което се наведе, пое си въздух, закашля се, после отново пое въздух и събра оръжията и фенерчето от пода. „Бягай, бягай!“ Рухналите камъни щяха да ѝ спечелят известно време, ала прииждащата вода беше твърде много и накрая бентът нямаше да издържи.
Подът беше осеян с откъртени камъни. Тя забави темпото, тъй като се страхуваше да не изкълчи или да не счупи глезен. Ако това се случеше, следващият куршум от глока щеше да носи нейното име. Пред себе си видя един прилеп, който се мярна за миг в светлината, а после свърна наляво. В следващия момент го последваха още два прилепа и накрая самата тя, озовавайки се в същия онзи коридор, който бе напуснала само преди минути. Светлината потрепна за миг върху тялото на Леопарда, а после и върху тялото на Даниел, след което тя се отправи към другия край на коридора, оставяйки ги и двамата в миналото си.