„Течение. Знам, че преди усетих течение.“
Тук миризмата на гуано от прилепите беше много по-силна, а галерията се изкачваше нагоре. Тя плъзна светлината наляво и надясно. Скалата беше покрита с лайна на прилепи. Колкото по-напред отиваше, таванът ставаше все по-нисък — съвсем скоро тя вървеше приведена с патешка походка и тътреше узито с една ръка, тъй като проходът беше не по-висок от метър и двайсет. Тогава тя долови промяната във въздуха, веднага подуши разликата, усети, как пространството около нея се разширява, и накрая се озова в доста голяма зала. Светлината от фенерчето и обходи стените.
Помещението беше просторно, вероятно с големината на всекидневна, но с високия покрив на катедрала. Стените изглеждаха солидни. Други отвори не се виждаха. Нито пък галерии.
„По дяволите. — Тя насочи светлината към тавана. — Прилепите летят, идиотка такава.“
Изходът сигурно беше там: високо горе, невидим за погледа ѝ. За нищо на света не би могла да се изкатери дотам.
Тогава лъчът на фенерчето ѝ откри една хоризонтална ивица, заключена между две вертикални.
Стълба.
„Гледай сега. — Те се спусна нататък. — За късмет, ще се окаже счупена.“ Само че не беше — или поне не напълно, — въпреки че беше дървена и много стара. Тук-там скалата беше корозирала и осеяна с пукнатини, които се сливаха с плътния килим, образуван от фъшкиите на прилепите.
Шансовете ѝ бяха нулеви. Намираше се на десетки метри под повърхността. Нямаше никаква гаранция, че стълбата стигаше чак догоре. А ако стената беше под наклон, би могла да се изкатери по камъните, въпреки че мразеше скалното катерене. Защото винаги, винаги се подхлъзваше.
Така че имаше две възможности. Да остане тук и да умре. Или да си опита късмета и евентуално да се измъкне. Или може би да умре, докато се опитва да го направи. Може би. Но все пак глокът беше у нея. По дяволите, ако станеше чак толкова напечено, би могла да превключи узито на пълен автоматичен режим и да изпразни пълнителя за не повече от две секунди.
Но не още.
Тя се залови за прогнилото дърво и започна да се катери, надпреварвайки се с времето.
И борейки се за живота си.
85
Още не бяха мъртви: погребани живи, обгазени или удавени. Том беше допуснал грешка в изчисленията с около минута и когато голямата зала се срути, вече бяха прекосили въжения мост — Уелър използваше здравата си ръка — и се катереха нагоре по стълбата. Бяха твърде далече, за да чуят експлозията, но затова пък усетиха труса. Стълбата заподскача и завибрира под краката им и Том притаи дъх, щом металът заскърца. Въздухът се раздвижи, когато нещо голямо — може би част от самата шахта — се стрелна от мрака вляво от него. Миг по- късно се разнесе силен плясък — отломките бяха цопнали във врящата вода отдолу.
- Започва да се тресе! — кресна Люк, който беше замръзнал на място на пет стъпала над него. — Тресе се, цялата стълба се тресе!
Том също го усети: една постоянна дълбока вибрация, която преминаваше през всяка негова костица. Тялото му, подчинявайки се на инстинкта и на рефлекса, се опита да се пусне, ала той се залови още по-здраво за стълбата. Ако се вслушаше в страха, щеше да изгуби тази битка и да умре.
- Хайде! — изрева Уелър, който беше начело, и гласът му прогърмя, сякаш говореше сам господ. — Хайде, Люк, ше се справиш, момчето ми!
„Моля те, господи, измъкни ни оттук.“ Той се озърна нагоре, за да се увери, че краката на Люк продължават да се движат, след което прикова очи в стълбата, като не спираше да движи ръце и крака все нагоре, обвиваше ръце около желязото и се изтласкваше с крака от всяко следващо стъпало… „Давай, давай, давай…“ Носеше се силен и постоянен грохот, а те се намираха на изток от основното срутване. Един бог знаеше какво става там долу.
Сред скалите громолеше и изригваше вода, ала Том не можеше да прецени дали звукът идваше отгоре, отстрани, или някъде над тях. Нещо отскочи и рикошира в бетона и той се замисли за всички онези разхлабени камъни над главите им. Уелър бе споменал, че след последното срутване земята е потънала с около трийсет метра. Ала това рухване беше много по-голямо, по-мащабно и по-мощно, а до дъното ги чакаше дълго падане.
„Дори да стигнем до изхода, още няма да бъдем в безопасност.“ На практика тичаше нагоре по стьлбата. Дробовете му работеха на предела на възможностите си, а мускулите му бяха изтощени докрай, но въпреки това той продължаваше да се изкачва, докато стълбата под него се тресеше и подскачаше, а водата отдолу бушуваше.