13
Когато я изправиха насила на крака, Алекс не можеше да повярва, че е още жива. Плътна мъгла на нереалност обгръщаше съзнанието ѝ, притъпявайки дори настойчивото пулсиране на болката в нараненото ѝ рамо.
Брат. Крис имаше брат. Никога не беше споменавал за това, а още по-малко за съществуването на свой близнак, но този факт беше извън всякакво съмнение. Същото лице и тази сенчеста миризма, носеща се над вонята на прегазено животно, която до болка ѝ напомняше за Крис. Единствената разлика беше зарасналият белег, който се спускаше по шията на Вълка. Не бе изключено да има и други белези. Навярно бе претърпял доста тежка злополука. Може би грешеше за опита за самоубийство, но нещо ѝ подсказваше, че е права. Ала едно беше сигурно — тези момчета, Крис и Вълка, бяха братя. Дори нещо повече: двамата бяха еднояйчни близнаци.
А това означаваше, че ако предположението ѝ беще правилно и Крис наистина беше внук на Джес — и на Йегър, — същото важеше и за Вълка. Ами Джес и Йегър били ли са женени? Хрумна ѝ, че не знаеше нищо за миналото на Джес, не знаеше дори фамилното ѝ име. От самата нея знаеше само, че е била свидетел на смъртта на дъщерите си. А Крис бе споменал, че майка му ги напуснала, когато бил още бебе. Така че той изобщо не я познаваше.
Ами ако майката на Крис — една от дъщерите на Джес — се е върнала в Рул заедно с Вълка? Разбира се, тогава момчето не е било Вълк; имал е друго име и приятели също, имал е живот.
„Но защо?“ Скована от ужас и объркване, тя гледаше втренчено Вълка, който се приближаваше към нея със снегоходките ѝ в една ръка и с приготвената от Джес раница в другата. Отметнал вълчата кожа, той носеше свирепата животинска маска като качулка на гърба си. „Защо само теб, но не и Крис?“ Нищо не успяваше да разбере от миризмата му, която оставаше все така неразгадаема като изражението му. В това отношение Крис много приличаше на него: потаен и прикрит, майстор в поставянето на бариери и в издигането на стени. Но щом я допусна до себе си и стана по-открит, Алекс установи, че у него има някаква топлота. Единственото желание на Крис беше да се грижи за нея и да я пази и ето къде ги бе довело то.
Напълно скована, тя можеше само да наблюдава как Вълка се отпуска на едно коляно, хваща левия ѝ крак, обут в ботуш, и го поставя в една от снегоходките, след което внимателно закопчава катарамата с чувство, наподобяващо грижовност, сякаш обува дете. После повтори същото с десния ѝ крак. Щом приключи, той се изправи и я хвана за непострадалата ръка. Вълка я подръпна и тя го последва с блъскащо в гърдите сърце и натежали като дървени трупчета крака. Нима имаше друг избор? Каквото и да бяха намислили Вълка и останалите, то нямаше да се случи тук. Ако намерението му беше да остави главата ѝ на пирамидата, момчето щеше да пререже гърлото ѝ, а не да отсече тънка лентичка от бицепса ѝ като парче леберкез.
Така че тя го последва: извън кръга, покрай одраните вълци — празните очни ябълки на всички онези черепи се взираха подире ѝ чак във вечността — и далече от Рул. Далече от Джес и Нейтън, от другите момичета, от Кинкейд. Далече от Крис и на път за неясното бъдеще, което я очакваше.
И което, помисли си тя, можеше да бъде съвсем кратко.
* * *
След около половин час мозъкът ѝ отново зацепи, отърсвайки се от първоначалния шок. В главата ѝ туптеше болка като монотонните и ритмични удари на басов барабан. Рамото ѝ пулсираше в унисон с ритъма на сърцето и ужасно я болеше. Усещаше болката в откритата рана, изложена на вятъра и студа — след като Вълка така грижливо бе изрязал парче от покриващата я парка и риза — като забиващи се нокти в оголената плът. Задушливата миризма на мокра ръжда от съсирващата се кръв, която все още се процеждаше на тънка струйка по ръката ѝ и се стичаше в съсипания ръкав на парката, не ѝ даваше мира. Китката ѝ също беше мокра, а ръкавицата вече лепнеше. Никакви стероиди, както би казал Кинкейд, костта също не прозираше, което, общо взето, беше добре, но мисълта, че нямаше да умре от загуба на кръв, в този момент представляваше слаба утеха.
И все пак, ако оцелееше през следващите няколко часа, щеше да се наложи да измисли начин да се погрижи за ръката си. Тя хвърли бърз кос поглед към раницата си, която висеше на дясното рамо на Вълка. Дали Джес беше добавила и комплект за първа помощ? Не си спомняше. Но това, че Вълка изобщо бе взел раницата, не беше ли добър знак? Тази мисъл не ѝ даваше мира и тя я прехвърляше и анализираше отново и отново. Може би Променените планираха да я държат жива още известно време. Все пак едва ли разполагаха с енергийни блокчета и сушени ядки, а един пленник щеше да има нужда от храна.