- Добре. — Дядо му се плъзна от стола си сред шумоленето на черната си тога. После протегна ръце с дланите нагоре и додаде: — Тогава трябва просто да отговориш на въпросите ни.
Крис се поколеба за част от секундата и изрече първата си лъжа:
- Дадено, няма какво да крия — отвърна той и постави ръце върху дланите на дядо си. Плътта на възрастния мъж беше изкуствена на допир като гладка пластмаса и космите по врата на Крис настръхнаха. — Какво искаш?
- За начало искам да седнеш — отвърна Йегър.
- Не. — Видя как лицето на стареца се сбърчи от изненада. Засега добре. Ако продължаваше да сварва дядо си неподготвен и да реагира непредсказуемо, тогава може би не всичко беше изгубено. „Каквото и да кажа сега, трябва да е истина.“ — Предпочитам да остана прав.
- Ясно. — Сякаш да затвърди авторитета си, Йегър вдигна поглед към стражаря, който стърчеше до Кинкейд. — Мисля, че е най-добре докторът и останалите да почакат в кухнята.
- Не — отвърна отново Крис и хвърли бърз поглед през рамо. Пробяга с очи по бледото лице на Лена, ала момичето стоеше сковано като сфинкс. После се обърна отново към Съвета и рече: — Аз нямам от какво да се срамувам. А вие?
- Не става така, млади човече — присви устни като педантичен учител Приг. — Тук решенията взимаме ние, а не ти.
- Това не е процес. И какво ще направите? Ще ги застреляте или може би ще застреляте мен? Толкова ли се страхувате от това, което имам да кажа? — Когато Приг не отговори, Крис плъзна очи към Йегър. — Е, хайде, какво искаш да знаеш?
Изражението на дядо му беше същото като преди, а лицето му, сякаш излято от восък, беше безизразно като на манекен. Само очите му, които блестяха като погледа на лешояд, зърнал убито на пътя животно, издаваха признак на живот.
- Имаш ли нещо общо с онази засада?
— Не.
- Но тъкмо ти си посъветвал Питър да мине по Пътеката на мъртвеца — обади се Ърнст.
- Вече ви казах, че не помня.
- Дори да го е посъветвал, това не е престъпление — намеси се Кинкейд.
- Наясно сме с това — отвърна Приг.
- Тогава спрете да го обвинявате. — Крис разпозна гласа на Лена. — Нямате никакво право.
- Мълчи, момиче. — Иегър почака един миг, след което се обърна към Крие: — Защо пое по обходния път, заобикалящ Орен, и се отправи към селището на амишите?
Сърцето му се сви. Дядо му можеше да е научил за това само ако бе говорил с Грег или с някой от другите. Те биха му казали истината, защото нямаха причина да лъжат. Да можеше само да дава кратки и ясни отговори…
- Чухме да се говори, че там имало Пощаден.
- Но как разбрахте къде да търсите? — попита Ърнст. — Другите казаха, че си обикалял от ферма на ферма, като нито веднъж не си се отбил в стопанските постройки, докато не сте стигнали до една точно определена плевня.
Усети, че не му достига въздух. Тъй като адреналинът вече се оттегляше от вените му, в устата на Крис остана само вкусът на натрошен метал и страх.
- Не мога да ви кажа.
Някой ахна от смайване. Усети как нервите на Кинкейд се изопват и забеляза, че стражарите си размениха погледи, които обаче не можа да разчете. Очите на Нейтън се бяха превърнали в две цепки.
Йегър размърда пръсти, сякаш да провери пулса на Крие.
- Защо не?
„Отговаряй кратко и любезно и се придържай към истината.“
- Дал съм обещание.
- Дал си обещание на мен — избухна Йегър неочаквано. — Както те прибрах, по същия начин мога да те изхвърля. Така че ще отговориш.
Крис не отвърна нищо.
- По-добре му кажи, момче — настоя Борн. — Накрая истината ще излезе наяве.
- Стига. — Отново гласът на Лена. — Оставете го на мира. Той няма никаква вина!
- Мълчи, момиче. — Пръстите на дядо му се стегнаха до краен предел. — Отговори.
Крис потисна импулса да извие ръце и по този начин да се освободи. Да беше го сторил, щеше да започне да налага стареца, без да може да се спре — и това също беше истина. Така че продължи да мълчи.
- Защо си останал цял ден на това място, след като Грег и останалите са заминали? — попита Йегър. — Да не е, защото си искал да провериш дали няма и други? Намери ли още някой? Кой ти каза къде да търсиш?
„Не мога да кажа. Да. Не. Хей, ти ми кажи; тогава и двамата ще знаем.“ Тишината стана още по-плътна. Пулсът му отекваше толкова силно, сякаш всички в стаята можеха да го чуят, но въпреки това Крис продължи да мълчи.
- Е, добре. — Йегър се надигна, изравнявайки се с Крис. — Държиш ли на Алекс?