- Но вие не знаете какви са тези тайни — каза Лена.
- А дори да знаехте… нима това е достатъчно? — извика Крис. — Не разбирате ли колко налудничаво звучи всичко това?
- Джес знае какво говори — настоя Нейтън.
Крис понечи да възрази отново, но реши, че не си струва усилието. Всички бяха откачили. Джес беше скалъпила някакъв откачен план, който не беше никакъв план, и тези старчоци се бяха вързали на акъла ѝ.
- Обзалагам се, че още ни мислиш за побъркани — каза Уелър.
- Изглежда, че ставаме двама — обади се Лена.
Уелър не ѝ обърна внимание.
- Но нека те попитам нещо, Крис — каза той. — Някога имал ли си проблеми със заповедите на Питър?
В съзнанието му проблесна предупредителна светлинка.
- Какво имаш предвид? — попита Крис.
- Мисля, че се изразих съвсем ясно. Случвало ли се е да не си съгласен с него?
- Понякога.
- А мълчеше ли си?
- Уелър — изрече предупредително Кинкейд. — Той не е виновен.
- Няма нищо, Док. — Крис изучава дълго Уелър с поглед. — Стараех се никога да не оспорвам заповедите на Питър пред другите мъже, ако това е, което питаш.
- И защо не?
„Защото му вярвах. Питър беше по-големият брат, който никога не съм имал.“
- Невинаги бях съгласен с него — каза Крие. — Понякога го обсъждахме. Но имаше случаи, в които думата му беше закон.
- И тогаба ти изпълняваше заповедите. — Уелър изрече думите така, сякаш оставяха лош вкус в устата му.
- Нямах друг избор. Съветът реши, че Питър ще издава заповедите. Правех онова, което трябваше, това е всичко. — Давайки си сметка колко неубедително звучи, той додаде: — Доколкото виждам, вие правите същото.
- Така ли? — възкликна Уелър, след което разпери ръце. — Тогава как ще наречеш това, по дяволите?
- Лудост — отвърна просто Лена. — Щом не сте съгласни с това, което върши Съветът, вземете нещата в свои ръце.
- Изключено — отвърна Нейтън. — Нещата в Рул не работят по този начин. Никога няма да можем да убедим достатъчно хора. Положението тук е: „Мирувай, за да ти е мирно на главата“. Каквото и да е възражение срещу Съвета…
- Може да дойде единствено и само от Съвета — довърши Крие нетърпеливо. — Или от човек, който има кръвна връзка с някой от членовете на Съвета. Да, да, знам това; схванах накъде биеш. Но какво те кара да мислиш, че някой ще иска да ме чуе?
- Ще разкриеш пред хората какво става — отвърна Нейтън. — Ще им покажеш причините за това и тогава те ще трябва да си отворят очите за истината, че Съветът — както и Питър — са сключили договор с дявола.
- Питър ли? — По тялото му премина студена тръпка, която нямаше нищо общо с бурята. — Какъв договор? За какво говориш?
- Какво има отвъд Зоната, Крис?
- Не знам.
- Защо не знаеш?
- Защото… никога не съм ходил там. Това… това е забранено. Когато сме отивали за провизии, Питър винаги…
- Питър винаги е избирал маршрута — довърши Уелър. — Всеки път Питър взима решенията. И Съветът го слуша. Ами отлъчените? Никога ли не си се замислял за тази особена форма на наказание? Изгонят ли те от селото, то е завинаги. Но защо? Това е една мирна християнска общност, нали така? Тогава защо не се дава втори шанс? Къде е останало доброто старо християнско опрощение? И това е окончателно. Преминеш ли определена граница, прекрачиш ли извън Зоната, връщане назад няма. Може би Съветът се страхува, че отлъчените ще разкажат истории, които ние не бива да научаваме?
„Млъкни. — Крис преглътна и звукът отекна в ушите му като гръмотевица. — Не искам да слушам; не искам да знам.“
- Крис — подхвана отново Нейтън, — не се ли питаш защо Променените вече не нападат Рул?
- Не — с усилие на волята успя да отрони от гърдите си.
- И защо?
- Не знам, просто не съм — отвърна Крие. — Какво ме интересува, след като не се налага да се бия с тях?
- Но не мислиш ли, че няма логика? Биеш се с тях, когато си на път. Знаеш, че още са живи. Не припарват в града, но и не си отиват. Не е ли така?
- Е, и?
- Помисли, Крис. Дори в разгара на зимата нападенията над селото не спират. Бегълците продължават да прииждат. И въпреки това цели два месеца не сме виждали нито един Променен на територията на Рул. Защо?
- Защото сме много. Знаят, че ще ги избием.
- Но ние им даваме подслон — обади се Уелър. — Не мислиш ли?
- Моля? Не, разбира се. Убиваме всеки от тях, когото намерим.
- Така ли? — попита Уелър. — Водим тук малки деца. Не смяташ ли, че е напълно възможно да се променят, щом пораснат достатъчно?
- Ако възрастта е единственият фактор за това — намеси се Кинкейд. — Все още знаем прекалено малко.