- Моля? — смая се Крис. — Но ние… Промяната не става по този начин.
- Засега не знаем нито как става, нито дали е приключила — отвърна Кинкейд. — Що се отнася до това, изобщо не сме сигурни дали Пощадените са в безопасност до края на живота си.
- Как така не сте сигурни? — изписка внезапно Лена. — Как може да не е приключила?
- Защото е възможно.
- Но ние сме Пощадени. — В гласа на Лена звънна нотка на отчаяние. — Изминаха месеци. Как е възможно да не сме в безопасност!
- Понеже не знаем защо сте Пощадени, нито пък защо сте толкова малко на брой. Какво общо имаш например ти, Лена, с Алекс, Сара или Крис? Или с Питър?
Това вече беше прекалено много за асимилиране. Крис усещаше как мислите му препускат в безпорядък.
- Какво общо има това с отлъчените? Или със Зоната?
- Много просто, Крис — каза Уелър. — Защо югоизточният участък, където изпращаме отлъчените, е най-слабо охраняван?
- Не знам — отвърна Крие. — Какво се опитваш да кажеш? За какво говориш?
- Говоря за това какво има оттатък Зоната. Говоря за това защо Питър изпраща отлъчените точно там и никъде другаде. Защо Питър решава, че по определени маршрути може да се пътува само в строго определено време. — Уелър се приведе напред. — Говоря за това защо Питър ни кара да крадем деца. Защо отнемаме насила децата от техните семейства?
- По дяволите, по дяволите — отвърна Лена, преди Крис да успее да се обади. — Били сте вие. Вие сте устроили засадата, за да отстраните Питър от пътя си!
- Не говори глупости, момиче — скастри я Уелър. — Питър е отговорен за много неща, които е вършил. Но въпреки това се опитах да го спася.
- Отговорен ли? — повтори Крие. — Какви са тези неща?
- Крис, отговори ми на един въпрос — започна Уелър. — Къде са децата на Рул? Къде са внуците?
- Ами, те… те са се променили, нали така? Така че… сигурно сте ги убили.
- Но къде са гробовете им? Всички тукашни са погребани в Рул, дори Променените, които се наложи да застреляме. Но колко деца е имало според теб в едно село с население от две хиляди души? Ще ти кажа само, че със сигурност няма достатъчно гробове. Така че въпросът ми е… къде са останалите деца?
- Аз… — Гласът на Крис прозвуча дрезгаво и пресекливо. — Не знам. Заминали са. Избягали са. Просто… просто ги няма.
- Така ли мислиш? — Уелър се наведе напред. — И защо си толкова сигурен?
20
Нищо. Нито сънища, нито звук. Нито мисъл. Просто… нищо.
И тогава болка: раздиращ писък, който ехтеше ли, ехтеше. Гласове също, но те преливаха един в друг: „Дръжте го… по-внимателно… влошава се… бързам колкото…“. Викове и други звуци, но те бяха объркани и неуловими като ефирна мъгла. Едва към края — точно преди всичко да потъне в мрак — в съзнанието му премина една-единствена отчетлива мисъл: тези ужасни смразяващи писъци бяха негови.
Отново нищо. Отново мрак. Само от време на време в съзнанието му проблясваше искрица живот като стар двигател, който отказва да запали, колкото и нежно да натискаш педала. Понякога долавяше собствените си стонове, както и някакви писъци, които му се струваха далечни… сякаш идеха от другаде — като гласове, уловени в онези въздушни балони от рисуваните истории.
Пак нищо, този път по-дълго.
И тогава внезапно се върна в съзнание с един мощен всепогльщащ писък на болка. Преходът го разтърси. Тялото му бе погълнато от нажежена до бяло агония, но самият той все още тънеше в мрак. Очите му не се отваряха. А може би бяха широко отворени, без да си дава сметка за тоба.
„О, боже, аз съм сляп, аз съм сляп, аз…“ От гърлото му се изтръгна нов вик и той напрегна сили да раздвижи тялото си… но напразно.
- Спокойно — каза му някой. — Успокой се, аз съм тук.
Не можеше да определи дали гласът принадлежеше на мъж, или на жена.
- Аз… аз… — изхъхри той, след което се опита да завърти глава, но тогава нова стрела от яркочервена болка прониза цялото му същество и той изкрещя.
- Спри. — Една ръка докосна рамото му. — Опитай се да не изпадаш в паника.
Ако не го болеше толкова много, би могъл да се засмее. „Господи, какво не ми е наред?“ Долавяше собствената си миризма: вкиснала плът, засъхнала кръв и страх.
- Не… в-виждам… не мога да м-мръдна.
- Това е защото си завързан, друже. — Този глас определено принадлежеше на мъж. В него се усещаше суровата нотка на издадена заповед, но също и тегнещата умора на старостта. — Ти си борец, ще се оправиш.