- Какво правиш? — извика Алекс. Очите на Руби изскочиха; кокалестите ѝ крайници започнаха да разсичат въздуха с конвулсивни неконтролируеми движения и тя зяпна с уста, но от гърлото ѝ не излезе никакъв звук, нито дори писък. — Престани!
- Мили боже — възкликна един широкоплещест мъж в края на редицата, за когото по-късно щеше да научи, че е съпруг на Руби и се казва Рей. Лицето му беше пребледняло от ужас. — За бога, просто ѝ се подчини и тя ще я пусне!
- Добре. — Щом Белязаната оголи зъби в зловеща усмивка, Алекс нададе вик: — Добре, добре, кучка такава, ти печелиш! Ще гледам, чуваш ли? Само я пусни!
Все така ухилена, Белязаната продължи да стиска шията на Руби още част от секундата, след което разтвори пръсти.
- Ъгх! — Руби, чието лице беше придобило моравия цвят на охлузена плът, се закашля и строполи на снега, като едва не събори и Алекс.
Тя се поизвърна, подтикната от инстинкта да помогне на задушаващата се старица да се изправи на крака, когато с периферното си зрение улови движение и зърна Белязаната, готвеща се да нанесе нов удар.
- Нищо не съм направила. — Алекс се изправи, повдигайки завързаните си ръце в знак, че се предава. — Не ѝ помагам. Ето! Нали виждаш? Само наблюдавам.
- Браво на теб — измърмори бившата рокерска предводителка. Името ѝ беше Шарън, но Алекс щеше да го научи едва час, след като Вълка издълба очите на дребната женица от очните им ябълки, изсмуквайки ги от пръстите си едно по едно като меката еластична дъвка във вътрешността на близалка.
- Започваш да се учиш — заключи Шарън, щом Вълка приключи. — Мирувай, за да ти е спокойно на главата.
Още едно нещо, което Алекс научи през онзи първи ден. Черната вдовица наистина обожаваше ножа си.
Но Вълка обожаваше зъбите си.
Останаха петима.
След като закусиха, Променените натъпкаха разкъсаните останки на дребната женица в найлонов чувал. После всички потеглиха. След още няколко часа на път стигнаха до груба, но просторна ловна хижа. Ако се съдеше по състоянието на снега, шайката на Вълка се бе отбивала тук поне няколко пъти. На покритата със сняг веранда се виждаха четири акумулатора, свързани във верига посредством електрически жици, вероятно осигурявали навремето достатъчно ток за осветлението. Сега обаче или акумулаторите бяха изтощени, или Променените не се нуждаеха от светлина. Пъпчивия и Беретата внесоха вътре цели наръчи цепеници от покритата с брезент камара с дърва, наредени под един порутен сайвант. Скоро от комина и от кюнеца на печката взеха да се кълбят два стълба сив дим. Променените се оттеглиха да пренощуват в хижата, докато Алекс и останалите пленници се настаниха в стария сайвант — проветриво място, което вонеше на застояло машинно масло и умрели мишки.
За да се сгреят, можеха да разчитат на една обемиста пропанова туристическа печка, както и на един другиго, въпреки че бяха свалили въжетата им, позволявайки им да се поразтъпчат из бараката под зоркото око на Пъпчивия.
Върнали бяха на Алекс раницата, която ѝ бе дала Джес. Тогава Руби бе обяснила, че имали следното правило: „Всеки новодошъл винаги разполага с нещичко, така че делим всичко, което имаме“. Имаше нещо странно в тона на Руби, сякаш се предполагаше, че всеки новопоявил се пленник ще разполага с провизии. Но в това нямаше логика. Най-вероятно залавяха хората наслуки, само че Руби бе казала винаги. Ала в онзи момент Алекс не си усещаше ръката от болка и нямаше сили да задава повече въпроси.
Извадила бе късмет. На дъното на раницата Джес бе скътала един очукан комплект за първа помощ, който вероятно не бе виждал дневна светлина от периода на ранната мезозойска ера. Напоените със спирт тампони отдавна бяха изсъхнали. Все пак опаковките с бинт бяха непокътнати, а няколкото тубички с антисептична паста изглеждаха достатъчно издути, така че сигурно щяха да ѝ свършат работа. Не намери антибиотици, но може би нямаше да ѝ бъдат необходими. Докато останалите се караха за енергийните десерти и полуготовата храна, тя разтопи малко сняг в една празна консервна кутия, остави водата да заври, а след това я изчака да изстине достатъчно, за да не се изгори.
Болката беше ужасна — като нещо със зъби и нокти, впиващи се в плътта ѝ чак до кост. Пронизваше я толкова силно, че стомахът ѝ се преобърна, а после се сви на топка. Остави онова, което правеше, и пъхна глава между коленете си. „Божичко.“ По лицето и шията ѝ изби тънък слой лепкава пот. Пое си припряно въздух в опит да не изгуби съзнание. Том как не беше припаднал? Беше ѝ достатъчно трудно, въпреки че разполагаше с гореща вода и бинт. Докато на Том му се наложи да се оправя само с един супернагорещен нож.