И тогава неочаквано се чу тъничък пълен със страх писък.
„Не.“ Дишането му се забави и накрая съвсем замря. Том стоеше напълно притихнал. Ако беше някой друг в различно време и при различни обстоятелства, може би щеше да се усъмни в кучето или да реши, че наблизо е пробягало някое малко животинче: дребен гризач или дори катерица. Ала Том не беше някой друг. След Афганистан не би могъл да е друг — може би дори себе си.
Същият писък — по-скоро сподавен стон — прозвуча отново.
„Не обръщай внимание, както казаха лекарите. Хайде, дишай. — Том притисна длани към слепоочията си и пое голяма порция студен въздух, след което издиша и вдиша отново. — Просто дишай, това не е наистина, това е само…“
- По-помош. — Като изключим „бонбоний“ и „мийстър“, това беше може би единствената дума на английски, която малкото момиченце знаеше, и бог му е свидетел, че навсякъде би познал този глас. Тя изломоти нещо на картечен пущунски101, което той не разбра, и после додаде отново: — По-помош…
- He — прошепна той. — Вече не си там. Махай се, махай… — Том стисна силно очи, сякаш с този жест би могъл да блокира всичко останало, ала вече бе прекалено кьсно. Усещаше как връхлитащият спомен се вкопчва със зъби и нокти в съзнанието му. Главата му се замая и изведнъж в гърлото му заседна плътен слой прахоляк. „Това не е наистина. Тук няма никакъв прахоляк. Сега съм в Уисконсин; зима е. Не може да чувам това.“ Опита се да се съсредоточи върху мисълта си, да се вземе в ръце, ала вече усещаше изгарящите лъчи на афганистанското слънце; стана му горещо, толкова горещо; между зъбите и по езика му имаше ситен чакъл и долавяше глухото бум-бум-бум на далечна стрелба. Изведнъж се оказа облечен в противобомбен костюм: 28-килограмова обвивка, състояща се от тежко въоръжение и полиуретанов пълнеж, която го смазваше под тежестта си, както тази върволица от спомени.
Долови пукот на статично електричество.
- За бога, Том! — Чу се пращене, а после гласът на Джим, който бе най-добрият му приятел, човекът, на когото можеше да повери живота си, изрече в слушалката на дясното му ухо: — Божичко, Том, хайде, човече, махай се оттам, просто…
„Не, Джим, ти си мъртъв. — Том се задъхваше. Това беше свръх силите му. — Мъртъв си, Джим, аз те застрелях…
- Амерейканец. — Този път не беше момиче, а момче — също толкова уплашено и младо, треперещият му глас вибрираше по микрофона, пристегнат около лявото ухо на Том: — Амерейканец, помощ, амерейканец, помощ, помощ…
- Оставете ме на мира — изграчи Том. Веднъж бе споделил с един психиатър, че да попаднеш в хватката на спомените, е равносилно на това да бъдеш засмукан в утробата на мастиленочерен водовъртеж. Носиш се в кошмарен въртоп от образи, които придобиват все по-голяма прилика с истинските неща и престават да бъдат само сенки от миналото. — Махни се от главата ми. Не мога да те спася. Никого не мога да спася, не мога…
- Том. — Още едно момиче, но по-голямо — момиче, което познаваше, при това толкова добре. — Моля те, Том, помогни ми.
„Алекс.“ Всичко в него, цялото му същество, притихна. Изобщо не усещаше ударите на сърцето си. Тя не беше тук и той го знаеше. Беше готов да пожертва живота си, за да я зърне отново, и сега беше достатъчно да се обърне — да отвори очи и да надникне в ужасното минало — и тя щеше да бъде там, коленичила в прахоляка, под лъчите на безмилостното слънце. Но това, помисли си той, би било непоносимо. „Боже, не ми причинявай това, моля те, недей…“
- Том — изрече отново Алекс; гласът и трепереше, умоляваше го и звучеше също като онова малко момиченце. — Не го прави, Том. Не ме оставяй тук да…
- Не мога, Алекс. Господи, имай миаост — простена Том. Отказваше да погледне. Това не беше реално и нея я нямаше там; тя никога не е била част от този ужас. — Моля те, боже, сложи край на това, мо…
- Том, побързай — беше отново Джим. Гласът на приятеля му беше наелектризиран от настойчивост. — Остави това, човече, трябва да се махнеш от тук. Хайде, срежи жицата, грабвай детето и се омитай! Остави я, Том, остави момичето, трябва да се махнеш…
- МЛЪКНИ! — изрева той. Психиатрите все повтаряха, че трябва сам да си внуши да престане, но нали примката на този безкраен тормоз не се затягаше около техните шии. — Млъкни, моля те, просто млъкни!
Получи се. В следващия миг Том усети как мозъкът му рязко изключва, щом споменът най-сетне избледня. Всеки път беше едно и също и ако трябваше да го опише с думи, усещането беше сякаш връхлита през крехкото стъкло на прозорец, а разтърсеното му тяло преминава от един свят в друг.