В сряда, ден пети, Алекс реши, че краят ѝ най-сетне е настъпил.
Междувременно Черната вдовица се бе възстановила достатъчно, за да се заеме със задълженията си. Докато проверяваше пленниците, тя удостои Алекс с дълъг втренчен поглед. Омразата ѝ беше толкова очевидна, че човек не се нуждаеше от свръхестествени сетива, за да я долови. И докато останалите се свиваха даже при най-мимолетния зрителен контакт, Алекс никога не би си позволила дори да потрепне. Всъщност гледката даже ѝ се нравеше. Лицето на Черната вдовица беше пълна каша. Вече нямаше помен от чипото ѝ носле, а усилията на ортодонта ѝ бяха отишли на вятъра. Раните ѝ бяха започнали да придобиват противен зеленикавочерен оттенък. Лявата ѝ буза беше така силно подута, че окото ѝ приличаше на сребриста цепка.
„Развържат ли ме, хуквам веднага. — Алекс се напрегна, преговаряйки действията си наум: — Спускам се към нея, нападам я, отнемам ножа ѝ и…“
В следващия миг до обонянието ѝ достигна смъдящата миризма на смола и тя си помисли: „Опа“. Изви очи наляво и сърцето ѝ подскочи.
Лицето му излъчваше заучено безразличие, но въпреки това от погледа ѝ не убягна как фините мускули на челюстта му потрепнаха, а белегът на шията му заигра. В пространството над и около главата ѝ се долавяше тихо прашене и слаби проблясъци. Във въздуха се разнесе миризмата на изгоряло като лекия озонов лъх, който се усещаше след електрическа буря. Черната вдовица изпъна сковано гръб, докато останалите Променени местеха погледи ту към Вълка, ту към нея.
„Спорят за това кой ще ме получи — помисли си Алекс. — Който и да надвие, край с мен.“ От обзелото я отчаяние усещаше устата си пресъхнала и напукана. Тъй като вече знаеше на какво е способен Вълка — какво му доставяше удоволствие, — планът ѝ се струваше предварително обречен на провал. Едно на ръка беше да се втурне с главата напред към Черната вдовица и да измъкне ножа от нея. Но тези страховити челюсти…
„Той е по-тежък от мен и освен това няма да мога да им избягам. Накрая ще ме хванат и тогава Вълка ще…“
Изведнъж Черната вдовица изгуби равновесие. Силни конвулсии разтърсиха тялото на момичето и когато въздухът се изпълни със смесената миризма на страх и ярост, обезобразените ѝ устни се изкривиха. Тя се отдръпна, отстъпвайки няколко бързи крачки назад, след което се завъртя с развята вълча козина и залитна по протежение на редицата, спирайки се чак пред горкия Отис.
„О, боже. — Ако не беше видяла това с очите си, нямаше да повярва. — Вълка ме остави жива. Изправи се срещу Черната вдовица и я накара да отстъпи.“ Това можеше да не завърши никак добре накрая, и то поради ред причини, прецени тя. Черната вдовица и бездруго вече я мразеше до смърт. „И освен това ти срита задника.“ Но Алекс нищо не разбираше. Защо Вълка я държеше жива? За да може по-късно сам да я довърши? Страхотно. Не би могло да е по-сложно от яденето на мелба. Защото не познаваше нито едно хлапе, което да не оставя черешката за накрая.
Така че въпросът беше колко време ѝ остава.
Ден шести: четвъртък.
Малко преди четири тази сутрин Брайън — за когото Алекс подозираше, че е диабетик — припадна. След всички тези километри на газене в дълбокия сняг стъпалата му бяха почернели от напредващата гангрена, засегнала плътта му чак до коленете и отровила кръвта му. Мъжът до такава степен не беше на себе си, мислеше си Алекс, че изобщо не проумяваше какво става чак до третия или четвъртия разрез.
Тогава Брайън започна да крещи. Десетина секунди. Може би двайсет. Очевидно изморена от целия този шум, Черната вдовица му нанесе силен страничен удар с ножа. Внезапно виковете на Брайън секнаха и в същия миг на шията му разцъфна широка кървава усмивка.
И тогава главата на Брайън се отметна назад. Описа дъга и увисна на гърба му така, че ужасените очи на мъжа се впериха в Алекс, обърнати наопаки. С брадичка, сочеща нагоре, очи под нея и тил, разположен между лопатките на раменете, кръвта на стареца бликна на две аленочервени струи. При тази гледка мисълта на Алекс направи неочакван завой и тя си рече ни в клин, ни в ръкав: „Също като онзи андроид от „Пришълецът“241.
Вече бяха четирима.