Събота, рано сутринта: ден осми.
Отис беше само кожа и кости. Алекс дори не помнеше как бе изглеждал мъжът преди. Променените бяха превърнали бедния нещастен Брайън в безформена маса тресящо се желе, без дори да опитат от него, вероятно по същата причина, поради която никой с достатъчно мозък в главата си не би натъпкал устата си с развален леберкез. В такъв случай оставаха четирима, което означаваше, че разполагаше само със седмица и половина живот най-много, освен ако междувременно Променените не попълнеха стадото си с нови пленници.
Освен това Алекс усещаше, че Вълка става все по-гладен. Но номерът нямаше да мине с един хубав сочен бургер. Дали се дължеше на интуиция, или на тази нейна свръхсетивност, но Алекс просто го знаеше. Гладът на Вълка се излъчваше от него като топли вълни от нагорещен асфалт. Понякога той я докосваше. Не беше нещо откровено неприлично — ръката му просто бръсваше нейната, след което оставаше така известно време, като сенчестата миризма постепенно се усилваше и с всяка изминала секунда ставаше все по-опияняваща. Веднъж, когато протегна ръка над рамото ѝ — за какво, не помнеше, — лицата им се оказаха само на сантиметри разстояние едно от друго. Отново. Толкова близо, че Алекс различи съвсем ясно белега, който пулсираше като нещо живо заедно с учестените удари на сърцето му. С разширени ноздри и полуразтворени устни той пое миризмата ѝ също като змия и тогава поривът на глада му се усили, превръщайки се в нещо почти материално, осезаемо и истинско като прегръдка.
И, господ да ѝ е на помощ, но с времето, което прекарваше близо до тия Променени — и най-вече близо до Вълка, — това странно трептящо, вибриращо чувство обвиваше съзнанието ѝ с все по-плътна мъгла. Въпреки целия ужас, когато Вълка я докосваше или се приближаваше, сърцето ѝ подскачаше, което се дължеше както на привличане, така и на растящия ѝ страх. Сякаш се… разполовяваше, очертанията на съществото ѝ се размиваха и тогава от тялото ѝ се отделяше едно обвито в сенки второ аз, което изпитваше някакво ново чувство: не точно съчувствие, но нещо подобно.
Мисълта за това я накара да потръпне и кожата ѝ настръхна. В учебника по социология за десети клас беше чела за престъпниците и похитените от тях жертви, за това какво се случва, когато един заложник започне да изпитва съчувствие и да възприема света през очите на своя похитител. Имаше и небезизвестни примери за това: Пати Хьрст251; жертвите на обира на Шведската банка, откъдето бе възникнал и терминът „стокхолмски синдром“262.
„Само че аз не съм като тях. Това няма да ми се случи — никога.“
При все това усещаше привличането. Тя се пресегна покрай вонята на разложение към едно познато ухание на хладна мъгла и плътни сенки, което вкуси с наслада и заобръща в устата си, опипвайки го с език. Беше толкова близо. Тя затвори очи. Пулсът ѝ се ускори. Толкова близо. Малко ѝ оставаше да повярва, че това момче е Крис, тъй като двамата бяха двете страни на една и съща монета, единият светъл, а другият — негов тъмен двойник. Нямаше добър или лош. Просто всеки от тях беше верен на същността си.
„Само че Вълка е врагът. И винаги ще бъде така. Запомни добре това. Накрая ще те убие. Няма да има друг избор. Това е част от него самия.“
23
Съботата дойде толкова бързо и сега този последен ден с него вече си отиваше.
Грейс се загледа навън през панорамния прозорец. Слънцето приличаше повече на отражение на самото себе си, гаснеща светлина, скрита зад плътната завеса на оловносивите облаци, които бързо избледняваха до стоманеносиво, колкото по на запад блуждаеше погледът ѝ. Листвениците, опасващи западния бряг на Странното езеро, приличаха на гъста тъмна четина и остри бодли, сякаш ограда срещу наскоро падналия сняг. Бурята бе връхлетяла територията на Уисконсин само преди ден и сега напредваше на изток към Мичиган, но никой не можеше да предскаже дали няма да извие обратно. В района на Горното езеро постоянно вилнееха бури. Грейс се надяваше, че това може да го забави, но той беше длъжен и твърдо решен да замине.
„Значи, това беше. Нещо като последна вечеря — помисли си тя, след което се ядоса сама на себе си. — Стига си се мусила. Недей да вгорчаваш последните му часове тук.“
Е, поне щеше да си тръгне с пълен стомах, мина ѝ през ума. Почти всичко беше готово: картофи, задушено месо от дивеч, три печени ябълки и една голяма тава царевичен хляб. Трябваше да довърши единствено тортата и тъкмо това беше истинското предизвикателство. Грейс погледна замислено чугуненото котле, сгушено удобно сред тлеещите въглени. Силата на горене можеше да варира; важна беше формата на въглищата. Топлината представляваше механична енергия, трансформирана в топлинна енергия, но температурата зависеше от кинетичната енергия. Колко сложно само.