Да, от това се почувства много по-добре. Искаше ѝ се да измисли нещо язвително в отговор, ала гладът бе впил нокти в стомаха ѝ, а мозъкът ѝ се бе сгърчил като сушена слива. Така че единственото, което успя да измисли, беше:
- Върви по дяволите!
- Само това ли измисли? — Шарън, изглежда, бе изгубила интерес, тъй като се обърна към Руби: — Ето какво е положението според мен — подхвана тя поверително. — Защо, мислите, малките чудовища не водят пленници през последните няколко дни? Защото никой не ги е чакал, което ще рече, че другите вече не спазват договора.
- Или просто нямат излишни хора, които да изпращат — предположи Рей.
- За какво говорите? — „Никой не ги е чакал ли?“ За първи път ги чуваше да говорят по този начин и Алекс беше любопитна, което не беше в неин стил. Вярно, че споделяха храната си, но всъщност не знаеше почти нищо за тези хора. Но това беше разбираемо: никой не искаше да се сближава с човек, който можеше пред очите ти да се превърне в плънка за хамбургер. — Какъв договор? И какво ще рече, че няма излишни хора за изпращане?
- Ами, нали се сещаш? — Рей погледна объркано жена си, след което се обърна отново към Алекс. — Както са изпратили теб. И всички нас.
- Аз се махнах сама. Избягах. Никой не ме е изпращал — отвърна Алекс, но тогава си спомни, че всъщност ѝ бяха казали точно къде да отиде, а в това отношение пушката на Джес беше повече от убедителна. Тогава в съзнанието ѝ изплуваха думите, които Рей и другите бяха използвали. — Изпратени… в смисъл, пропъдени? Нарочно? Но защо? Нещо лошо ли сте извършили? — Това ѝ се стори най-разумното обяснение. Сигурно Рул не беше единственото място, където наказваха провинилите се с прогонване.
- Разбира се, че не — отвърна Шарън. В гласа ѝ прозвуча неподправена обида. — Просто изтеглихме късата клечка.
- Късата… — Алекс зяпна от изумление. — Решили сте с лотария?
- При нас така се избира — сви рамене Рей. — Но, разбира се, хората от всяко село или група сами решават по какъв начин ще го направят.
- Но ти можеше да останеш — обади се тихо Руби. — Рей, ти не трябваше да идваш.
- Ти си моя жена — отвърна Рей. — Щом отиваш ти, отивам и аз.
- Никой от вас не е трябвало да го прави! — С периферното си зрение Алекс забеляза, че Пъпчивия обръща глава, за да хвърли един поглед, ала беше толкова отвратена от думите на Рей, от нещата, които тези хора намекваха, че изобщо не ѝ пукаше.
- Напротив. Налагаше се заради доброто на всички останали — каза Руби.
- Явно прекалено дълго сте в компанията на Шарън — отвърна Алекс.
- Мери си приказките — предупреди я Шарън.
Но Алекс не ѝ обърна внимание.
- Какво добро има в това да умрете? Да напуснете доброволно града, за да бъдете изядени? Защо сте постъпили така? Защо изобщо сте се съгласили?
- Ти си от Рул — каза Шарън. Гласът ѝ прозвуча учудващо ниско и треперещ от ярост. — Идваш от това проклето село и си позволяваш да ни наставляваш? Нали тъкмо вие предложихте идеята… — Тя млъкна, забелязала израза на лиието на Алекс. — Какво има?
- Аз… — В своето объркване, разсеяна от внезапната бъркотия от тежки миризми, Алекс едва не изтърси нещо, което би я издало.
Но тогава Пъпчивия изправи отпуснатите си рамене толкова рязко, че останалите също осъзнаха, че нещо не беше наред.
- Какво? — попита отново Шарън, когато Променения се изправи и насочи към тях дулото на пушката си. После се обърна към Рей и Руби: — Боже, може би са хванали някого.
- Да се надяваме — отвърна Рей. — На всяка цена трябва да хапна нещо.
„Ето каква била работата. — Алекс последва останалите, щом Пъпчивия ги подкара към вратата с насочено към тях оръжие, като не спираше да обмисля чутото. — Ето какво е имала предвид Руби за споделянето на провизиите. Хората, които биват отпратени, носят със себе си храна. Не много, но все пак достатъчно, за да могат Променените да нахранят стадото си и да продължат нататък.“
Тя проследи с поглед Пъпчивия, който накара Рей да отвори вратата. Огънят премигна, щом в стаята нахлу леденостуден въздух и сняг. На двайсет и осем метра оттам Белязаната бе извърнала поглед от пращящия лагерен огън към гората.
„Надушва ги също като Пъпчивия. И като мен, но аз долових миризмата въпреки затворената врата.“ Това не вещаеше нищо добро. Обонянието ѝ определено се усилваше и затова предусещаше безпогрешно ходовете на Пъпчивия и Белязаната.