„Ами Вълка… — Тя се съсредоточи, опитвайки се да се абстрахира от тази колективна воня — множество нови миризми и издигащ се над всички тях лъх на полова възбуда, — ала не успя да го открие. — О, боже, той не е…“
- А къде е онова момче? — попита Руби. — С вълчата маска?
- Мъртво, ако имаме късмет. — Шарън смушка Алекс с кокалестия си лакът. — Не увесвай нос. Онзи пъпчивият е страшно сладък. Но ако не ти харесва, новите момчета изглеждат готови за малко хоризонтално мамбо.
Алекс не каза нищо, но се учуди, че изпитва болка при мисълта, че Вълка може да е мъртъв. Като че ли и тя бе изгубила нещо.
„Не, не си го помисляй даже. Той беше чудовище и никога не е бил твой приятел.“
С усилие на волята насочи вниманието си обратно към новодошлите. Черната вдовица и Леопарда бяха все така впили устни един в друг, но миризмата им вече не беше толкова плътна. Дори полуделите за секс Променени нямаха намерение да се овъргалят в снега, когато имаха на свое разположение такава хубава къща и вероятно цял куп спални. Може би дори мокър бар и джакузи, което, разбира се, нямаше да работи, но по-важен беше принципът. Другите също се бяха успокоили и сега се тълпяха около Беретата, както футболистите се събират около повален на терена съотборник. Тъй като се намираха по-близо до огъня, Алекс долови сребристия проблясък на дълги ножове, препасани на гърбовете им. Освен това носеха какво ли не бойно снаряжение: пушки и матовочерни пистолети, прибрани в кръстосани кобури, и патрондаши, пълни с лъскави куршуми. Ами онова хлапе не носеше ли колан с гранати?
- Проклятие — прошепна Рей. — Приличат на банда побъркани нинджи.
Точно така, помисли си тя. Тогава приятели ли бяха? Може би съюзници? Или просто отделно племе, което се събира на скромно междусъседско празненство? Тя плъзна поглед над Черната вдовица и Леопарда и забеляза как се опипваха с ръце. Кожата ѝ настръхваше при мисълта, че Променените изобщо правеха секс.
Тогава се замисли за Вълка и неговия глад. Може би сексът и гладът бяха тясно свързани помежду си.
- Купища оръжие — измърмори Шарън.
- Да — въздъхна Алекс, доволна, че може да насочи вниманието си към нещо друго, различно от Черната вдовица и Леопарда, изучаващи взаимно сливиците си. Тогава зърна едно хлапе, което размахваше узи. Откъде, по дяволите, бяха взели тези автоматични оръжия? — Тук има твърде много пушки. Не е възможно всичките да са техни. Мисля, че са се сдобили с тях като плячка, също като раниците. Въпросът е с кого са се сражавали?
- Искаш да кажеш, кой е достатъчно луд, за да се бие с тях — поправи я Шарън.
- На кого му пука? Крайно време е някой да прояви малко кураж. — Рей замълча за миг, след което се наведе напред. — Слушайте, те са там, а ние сме тук. Ако разбирате какво имам предвид.
- Лоша идея — измърмори Шарън.
За първи път Алекс беше съгласна с нея.
- Разполагат с оръжие. Ще ни намерят за нула време, освен ако бурята не ни довърши преди това.
- Не е толкова сигурно — изсъска Рей. — Нали ги видяхте. Сега са превъзбудени, разконцентрирани. Хайде, Алекс, нали все обясняваш как трябва да си обираме крушите.
- Да — обади се Шарън, — но да получи куршум в гърба, едва ли е представата ѝ за…
В гората отекна яростен вик. Дори Пъпчивия подскочи, след което всички Променени присвиха очи към непрогледния мрак.
- Божичко — възкликна Рей. — Кой…
„О, не.“ Даже да не беше забелязала погледите, които Пъпчивия и Белязаната си размениха, даже да не беше разчела езика на тялото на останалите или да не беше си спомнила, че с много малко изключения Променените не разговаряха помежду си и не издаваха никакви звуци, пак щеше да разбере. Въпреки това тя подуши въздуха и опита миризмата с език, надявайки се, че греши.
Но не грешеше.
28
Първо отекна едно прас, последвано от звука на трошащо се стъкло, и тогава панорамният прозорец се пръсна. На дървения под заваляха назъбени парчета стъкло. Нещо изсвистя покрай ухото ѝ, разсичайки въздуха, и в мига, в който куршумът премина през кости и плът, се чу едно по-меко пуф. Главата на мъжа се отметна назад почти в същия момент, в който черепът му избухна с тъп и джвакащ звук като премазана от камион тиква. Мъжът рухна на земята.
Грейс никога не бе била спортна натура. Имаше крехко и не много силно тяло, но омразата и мъката вляха в жилите ѝ кураж и бързина. Спускайки се покрай нищо неразбиращия Абел, който продължаваше да стои с абсурдната си шапка, опръскана с мозъка на ловеца, тя грабна един тиган с дясната си ръка, завъртя се и замахна. Тиганът изсвистя във въздуха и в промеждутъка, през който се приближаваше към целта си, Грейс си помисли: „Жалко, че не е стик за голф; стикът щеше да е много по-бърз, с по-голям кинетичен момент на движение, по-малка маса за преодоляване…“.