- Явно смятат, че не си по-различен от тях — изгъгна Шарън. Ако съдбата можеше да говори, помисли си Алекс, щеше да има гласа на тази старица. — Каквото и да сте сторили с твоите приятелчета, изглежда, сте ги вбесили и сега ще те накарат да си платиш.
„Не, не просто да си плати.“ Въздухът беше толкова пропит с вонята на Променените, мъртъвците и ськафезниците ѝ — а сега и с паниката на Даниел и ужаса на Джак, — че Алекс сякаш опознаваше с обонянието си всички тези хора: техните истории, съдбата им. Сигур- на беше, че това е някакъв тест. Изпитание.
Ритуал.
- Моля ви. Обещахте да пуснете Джак. — Даниел се обърна към Беретата и Пъпчивия: — Вината е моя. Аз организирах атаката. Така че убийте мен, но оставете Джак и всички тези хора на мира, моля ви.
- А какво ще стане, ако откаже да избере? — Рей хвърли трескав поглед към Шарън, като че ли тя знаеше отговора. — Не трябва да го прави.
- Мисля, че те имат нещо друго наум — отвърна Шарън.
- Не мога да го направя. — Даниел плъзна поглед по редицата пленници. Когато стигна до Алекс, очите му спряха и се впиха в нея. — Не могат да искат това от мен.
Обаче можеха. И го бяха поискали. Искаше ѝ се да намери какво да му каже. Във филмите и в книгите това беше мигът, в който героинята извършваше саможертва. Пристъпваше напред, взимайки най-правилното решение. Той трябваше да избере нея. Не ѝ се умираше, ала вътре в главата ѝ живееше чудовище. То имаше жълти очи и зъби, остри като игли. Сдобиваше се с лице. Тя имаше рак, така че и бездруго щеше да умре. Том би постъпил точно така. Крис също. Онова момченце заслужаваше да получи шанс.
„Какъвто останалите няма да получат. — Подушваше го във въздуха. Като леденостуден пръст, който се плъзга надолу по гръбнака ѝ прешлен по прешлен. — Просто го направи, направи го, преди да те е хванало шу…“
С периферното си зрение Алекс долови движение, някой се хвърли напред…
- Рей! — изкрещя тя. — Недей!
34
Промяната настъпи внезапно и отведнъж. В първия момент снегоходът се движеше с ръмжене по леда, а в следващия по-тежките задни гуми цопнаха във водата и фарът се изви към небето. Бръмченето на двигателя замлъкна. На слабата светлина Том успя да различи мъжете, тъмни като тюлени. Единият вече бе във водата. А мъжът отпред се опитваше да се изкатери върху предното стъкло. Снегоходът се килна наляво, след което се чу ужасен плясък, последван от викове:
- ЗАКЛЕЩИХ СЕ, ЗАКЛЕЩИХ СЕ. ПОВЛИЧА МЕ НАДОЛУ, ПОВ…
Шейната се наклони отново и виковете замлъкнаха. Миг по-късно изчезна и светлината.
Том свали пушката. Дишаше тежко и учестено. Пулсът бучеше в ушите му. Усети как шейната зад него се разклаща, докато кучето се изправяше на крака.
Другият мъж, който още се носеше във водата, извика с дрезгав от вцепенение глас:
- Моля те! — Гласът беше на възрастен човек. — Моля те, знам, че си там! Помогни ми, моля те, помогни ми! Моля те, не можеш просто да ме оставиш да умра!
„Напротив, мога.“ Тези мъже бяха убили Джед и Грейс. Хижата беше унищожена. Това беше врагът.
- Моля те. — Последваха нови плясъци. — Не си… не си чувствам краката и…
Том слезе от шейната.
- Стой тук — нареди на кучето, след което пое по леда.
Пролуката се намираше най-малко на четирийсет и пет метра разстояние, така че той не измина много — вероятно около петнайсетина-двайсет метра. Съблече парката, след което залегна върху покрития със сняг лед и измина остатъка пълзешком. Със закъснение му хрумна, че ловецът може да има пистолет, но после си помисли, че старецът едва ли е такъв самоубиец. Защото ако го гръмнеше, щеше да свърши на дъното на езерото.
- Идвам. Не спирай да говориш. — Усети как снегът под него се променя и взе да се ослушва за издайнически пропуквания. Запълзя напред възможно най-бързо. — Хайде, говори.
- О, благ-годаря ти, б-б-боже. Тук с-с-съм. — Старецът се задъхваше, останал без въздух; гласът му трепереше от студ и от страх. — Н-н-не м-мога д-да м-махна п-пал- тото… т-тегли м-ме на-надолу…
- Почти стигнах. — Том чу водата, която се плискаше в леда, и тогава дясната му ръка се намокри. Намираше се достатъчно близо. Лед с дебелина десет сантиметра би издържал тежестта му. Седем сантиметра също. Но не и пет. Наоколо беше тъмно като в рог, тъй като неестествено зелената луна не хвърляше никаква светлина, а и не можеше да разчита на отблясъците от горящата хижа да осветяват пътя му. Дори нямаше представа дали мъжът се намира от тази страна на пролуката. — Следвай гласа ми. Можеш ли да се движиш?