39
„Ненененене! — Том изпитваше такава пареша болка в гърдите си и такава непреодолима нужда от въздух, че паниката, събрала се на топка в гърлото му, заплашваше всеки миг да изригне навън в безумен писък. Той заби юмрук в леда. Напрягайки сили до краен предел, започна да рита и да блъска, опитвайки се да си пробие път със сила до заветния въздух. — Въздух, въздух, въздух, хайде, хайдехайдехайде… “
Кучето излая отново. Откъде? Може би отдясно. Не беше сигурен. Водата бе толкова студена, че пареше, беше и черна като катран; Том се чувстваше сляп и поизплашен от всеки друг път през живота си — чувство, което изпълни съзнанието му с ужасяваща яснота. Трябваше да започне да мисли, или го чакаше сигурна смърт.
„Следвай звука, следвай кучето; Райли, излай отново, хайде, момче, давай…“ Отекна нов лай и този път Том се залови за звука като удавник за сламка. С последни сили той се оттласна от всмукващите пипала на мрака и прокара ръце по долната страна на леда, като пръстите му, облечени в ръкавици, започнаха напразно да драскат, да чоплят, да опипват за някаква пролука, ако ще и съвсем миниатюрна пукнатина.
И тогава настъпи повратният момент: с него бе свършено. Това бе краят и той го знаеше. Усети, че не би могъл да сдържи дъха си дори секунда повече. Просто не можеше. Очакваше го сигурна смърт, ала оше преди да е осъзнал напълно този факт, гърлото му се сви конвулсивно и той размаха ръце, докато въздухът излизаше от дробовете му с крясък…
Дясната му ръка се стрелна нагоре в нищото. Въздух. Щом се изтласка нагоре, главата му изскочи на повърхността — най-сетне на въздух — и тогава той започна да кашля, пръскайки слюнка, и със свирещи дробове да поема глътка след глътка живителен въздух. Докато се мяташе във водата, плаващите наоколо парчета лед го блъскаха по гърдите и ръцете. Ала дробовете му отказваха да заработят както трябва. Не можеше да си поеме достатъчно въздух; нямаше сили дори да извика.
„Трябва да изляза от водата, да изляза, да изляза!“ Страхът заседна на топка в гърлото му. Да се удави, беше най-големият му кошмар. Не да бъде застрелян, да кърви до смърт или да бъде накълцан парче по парче — да се удавиш, беше също толкова страшно, колкото да изгориш жив, и сега той щеше да се удави; щеше да умре. Студът беше като гигантска ръка, която се свиваше около тялото му, изцеждайки топлината от него. Започваше да премалява, чувстваше се толкова изморен. Престана да рита с крака за не повече от няколко секунди и тялото му взе да потъва отново. Долавяше пляскането на ръцете си, ала звукът беше неясен и приглушен до мига, в който паниката не го завладя отново.
„Спокойно, спокойно, спокойно. — Задъхваше се. Зави му се свят. Имаше опасност да изгуби съзнание от твърде учестеното си дишане, но просто не успяваше да спре това влудяващо бучене в главата си. — Имаш още време, хайде, успокой се, успокой…“
Райли изскимтя.
- Райли. — Устните му бяха вкочанени, а зъбите му тракаха така силно, че би могъл да прехапе езика си. За негов ужас болката бе избледняла до едва доловим бодеж. Дори в устата му да имаше кръв, той не я усещаше. — Ела тук, момче. — Кучето изскимтя и Том си помисли, че животното е някъде там. Не чак толкова далече. — Хайде, Райли.
В отговор кучето изсумтя. Дали не беше още по-близо? Не можеше да прецени. Той протегна ръка, загреба няколко пъти във водата и се отправи към онова кътче в мрака, където смяташе, че се намира кучето. Продължаваше да се движи напред, като наполовина плуваше, наполовина газеше водата и пляскаше, докато пръстите му най-сетне не опряха нещо неподвижно. Ръба на пролуката. Протегна ръка още по-нататък, опипвайки в мрака, и тогава напипа ивица плътен сняг, натрупан върху леда. Кучето го нямаше. Значи, не беше на прав път, а времето му изтичаше.
Том се протегна и избута снега с две ръце, докато накрая не стигна до леда отдолу, после изпъна длани и впи пръсти в твърдата повърхност. Ръкавиците моментално се набръчкаха и той осъзна, че платът бе замръзнал, залепвайки за леда. Дали не можеше да използва този ефект? Вероятно би могъл да се спаси от удавяне, оставяйки ръцете си да замръзнат за леда.
„Лоша идея. По този начин ще умра от хипотермия291. Трябва да се измъкна от водата.“ Изтласка се мощно с крака. Тялото му изскочи над водата и политна напред като тромавото туловище на тюлен. Не постигна много. Дори без парката беше целият прогизнал, с просмукани и натежали от водата дрехи. Не му достигаше сила. Сега обаче горната част на тялото му беше на твърда повърхност и започваше да замръзва за леда, което не беше лошо за начало.