Добре, това щеше да помогне, но въпреки това оставаше един огромен проблем. В момента, в който отстранеше турникета, кървенето щеше да започне отново. По време на малкото ампутации, които бе правила заедно с Кинкейд, той бе споменал за изолиране на нервите от мускулите, което водело до намаляване на фантомната болка; за това по какъв начин се пристягат кръвоносните съдове; какви шевове се използват в случаите на електрическо изгаряне…
„Изгаряне — ахна тя. — Точно така.“
- Какво има? — попита Шарън, щом Алекс скочи на крака.
„Том. — Тя се втурна към кухнята и започна да отваря шкафове и чекмеджета. Том ѝ бе казал какво да направи; беше я напътствал. Веднъж вече го бе правила. — Хайде, хайде, сигурна съм, че усетих миризмата, знам, че е тук.“
- Какво правиш? — попита Шарън.
- Металът задържа топлината. — Тя разтвори следващия шкаф. Топчета прах и трохи. Променените са проявили достатъчно съобразителност да приберат кухненските прибори: ножове, вилици и въобще всичко, което би могло да се превърне в потенциално оръжие. Но не чак всичко. Бяха пропуснали нещо. Просто трябваше да последва обонянието си…
— Е?
- Ако намеря нещо метално и го нагорещя, ще мога да спра кървенето. — Щом отвори вратата на фурната, до носа ѝ достигна миризмата на сяра и прастара мазнина. „Еврика.“ Тиганчето лежеше на скарата с дъното нагоре: чугунено, съвсем малко, покрито с ръжда и лепкаво от наслоената вътре мазнина. Щеше да свърши работа. Алекс грабна една готварска ръкавица и тиганчето и се втурна обратно. Първия ден, когато пристигнаха, тя стъкна огъня така, че купчината иепеници да изгори бързо и силно, с основната цел коминът да се затопли и да се създаде необходимият въздушен поток за разгаряне на огъня. А сега бе стихнал до нажежена до червено жарава. Алекс пъхна ръка в готварската ръкавица и разръчка въглените с помощта на една дъбова пръчка. — Донеси ми още дърва — каза тя, след което изтика настрана изгасналите въглени. — Ето там, в кутията за дърва.
След като нареди цепениците под формата на решетка, Алекс коленичи пред камината и раздуха въглените, веднага бе възнаградена с появата на закачливо пламъче. Накрая нагласи тиганчето в гнездо от червеникавооранжеви въглени.
- Сигурна ли си, че това ще свърши работа? — попита я Шарън.
- Не, но е по-добре от нищо. — Тя изчака, докато миризмата на овъглено желязо изпълни къщата за гости, и тогава свали тиганчето от огъня. Топлината потече по желязото и проникна през материята на ръкавицата, където сивото термоустойчиво покритие се бе олющило.
- Дръж я здраво — каза на Шарън. Руби още беше в безсъзнание, ала Алекс подозираше, че това положение ще се промени след не повече от миг. — Каквото и да става, в никакъв случай не я пускай, преди да ти кажа.
- Дадено. — Шарън възседна гърдите на Руби и затисна раменете ѝ с колене. След това стисна здраво лявата ѝ ръка и рече: — Давай.
„Трябва да се получи.“ Алекс стисна зъби, след което притисна горещия тиган към окървавеното чуканче на Руби.
Нещо изпука, след което зацвъртя. Руби подскочи. Краката ѝ заритаха. Главата ѝ се разтресе, очите ѝ се изцъклиха, а устата ѝ зейна отворена и жената започна да се извива и мята, като през цялото време не спираше да крещи…
- Дръж я, дръж я! — кресна Алекс. Миризмата се стелеше наоколо плътна и тежка: ароматът на печено месо и разтопена мазнина, които с нищо не можеше да се сбърка. Алекс долови бълбукането на врящата кръв. Изведнъж устата ѝ се напълни със слюнка и потече по езика ѝ, тъй като мозъкът ѝ отчиташе, че това е месо, истинско месо, и че това е мирисът на храна. Хамбургери на скара. Сочни пържоли.
„Хайде, овладей се; това още нищо не значи.“
Но тялото ѝ не я слушаше. Стомахът ѝ виеше от глад. За неин ужас, коремът и издаде високо продължително ръмжене.
И тогава поне веднъж се случи онова, от което имаха нужда: Руби припадна.
- Благодаря ти, боже — въздъхна Шарън.
За един-единствен безценен миг Алекс си помисли, че всичко ще се оправи; че апетитът ѝ за месото на Руби беше предизвикан от някакъв призрак от древното минало, когато пещерните хора са утолявали глада си с печен на огън саблезъб тигър.
И тогава съзнанието ѝ се огъна. Отново. Усещането беше почти като звук: сухо шумолене, докато чудовището разкьршваше мускулите си. Сякаш от нищото я заля онова странно вибриращо чувство, от което косъмчетата по врата ѝ настръхнаха. Нещо забръмча в главата ѝ — нещо тревожно — и тогава устата ѝ се изпълни с влажния клисав дъх на топло желязо и нещо слузесто с вкус на варен сопол.