- Добре ли си? — попита Шарън, докато дъвчеше фъстъци.
- Да, добре съм. — Повдигаше ѝ се от миризмата на влажни ядки и ужасно сладки стафиди. — Само че… — Преглътна с усилие и усети как хапчето си проправя път надолу по хранопровода ѝ. — Как можеш да ядеш след това, което се случи?
Очакваше да последва експлозия, но Шарън само преглътна, сви рамене и рече:
- И да умра от глад, така няма да върна онова дете. То е мъртво и това е ужасно, но аз още не съм умряла, нито пък ти. А сега се опитай да хапнеш нещо. Имаш ужасен вид.
- Какво те интересува дали се храня? — Алекс я изгледа накриво. — Нали така ще остане повече за теб.
- Имаш право, само че ти си умна. Ако пострадам, ще знаеш какво да направиш. Просто се подсигурявам. Така че вземи. — Шарън ѝ подхвърли порция полуготова храна. — Изяж това, преди да съм го натъпкала в гушата ти, както правеше дядо ми с гъските.
- С гъските ли?
- Ъхъм — изсумтя Шарън. — Беше си наумил, че може да забогатее, като произвежда онази французка храна, паста от гъши дроб?
- Пастет.
- Точно така. Имаше една голяма метална фуния. — Шарън разтвори ръце на разстояние от трийсет сантиметра. — Ей толкова дълга. Аз трябваше да държа главата на гъската, докато той наливаше зърното. Около един килограм, четири пъти на ден. Горките птици все се дърпаха и давеха… това ме докарваше до плач. Но старецът така и не забогатя. Беше толкова нетърпелив, че накрая повечето гъски умряха от преяждане, а не от разфасоване. Това начинание за малко не го разори и така му се падаше. Аз обаче натрупах доста опит с храненето насила. Надали ще искаш да се увериш лично.
Това, помисли си Алекс, беше нещо като извинение, и то единственото, което щеше да получи от Шарън. Плъзна поглед по етикета на порцията полуготова храна: спагети в сос от месо. Стомахът й се преобърна само при мисълта за тестените червейчета, плуващи в червения сос. Въпреки това се залови неохотно да отваря кутията и найлоновата опаковка с треперещи пръсти. Порцията вървеше в комплект с нагревател за еднократна употреба, ала опитвайки се да добави вода, Алекс я изля на дънките си.
- Чакай, чакай. Остави на мен. — Шарън измъкна умело порцията полуготова храна и нагревателя от ръцете на Алекс, след което добави вода и пъхна спагетите в кесията да се стоплят. — Да не се тревожиш за онова момче, Даниел? Страх те е, че може и него да накълцат?
Казано без заобикалки, но Шарън си беше такава.
- Не ми се вярва. Знаеш, че винаги ни карат да гледаме, както сториха със… — Тя замълча за миг. — Просто се питам зашо не го затвориха тук при нас. Какво ли искат от него?
- Може би информация. Нали чу момчето: идеята да устроят засада на тези копелета била негова. Така че сигурно смятат, че могат да изкопчат още нещо от него. На тяхно място бих постъпила точно така. Само че… — свъси вежди Шарън — не знам кaк ще го направят. Понеже не са от най-приказливите, ако се сещаш какво имам предвид.
Шарън имаше право, но обръщайки се към Променените, Даниел бе споменал нещо важно: „Обещахте да го пуснете“. Какво бе имал предвид? Вярно, Променените издаваха откъслечни звуци, но никога не говореха. А колкото до това дали можеха, Алекс нямаше никаква представа. Може би центърът на речта в мозъците им бе дал на късо. Така че кaк биха могли Променените да кажат каквото и да било на човек, който не е един от тях? Тя ги разбираше, но само частично и от време на време, и дори тогава с помощта на миризмите и онова странно припльзване на съзнанието. Но това бяха само впечатления, а не реален обмен на информация, пък и Вълка с нищо не бе показал, че я разбира. Това, което я свързваше с Променените, беше една особена интуитивност, подобна на шесто чувство, което ставаше все по-силно.
Понеже тя също се променяше?
„Не. — Съзнанието ѝ се опита да отхвърли тази идея в мига, в който ѝ хрумна. — Оттогава мина прекалено много време, пък и Том бе казал, че когато приятелят му Джим започнал да се променя, той бил страшно объркан; забравял всевъзможни неща.“
Само че тя знаеше, че промяната не настъпваше при малки деца и възрастни хора, а по-големите деца не се бяха променили по едно и също време. Някои се промениха моментално — още първия ден, само за няколко минути, — но при други този процес отне няколко дни. Което вероятно означаваше, че начинът, по който се променяш, зависи от това кой си всъщност. Хормоните при момчетата са различни от тези при момичетата; мозъкът на едно малко дете е различен от този на четиринайсетгодишен тийнейджър. А пък нейният разбъркан мозък имаше толкова общо с мозъка на един нормален човек, колкото котка с орангутан.