А може би Енергийният срив бе задействал нещо вътре в самото чудовище. Според Кинкейд не можело да се каже дали чудовището е мъртво, или само спи — дали е още живо, но претърпява някаква метаморфоза, дали еволюира. Събира сили, както се бе изразил Кинкейд.
„Божичко.“ При самата мисъл, че чудовището можеше да се превърне в нещо самостоятелно, косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха, а по гърба ѝ полазиха тръпки. Звучеше малко зловещо. Но не беше невъзможно. Щом ѝ поставиха диагнозата, тя изчете цял куп литература. Всичко, написано от Оливър Сакс, се превърна в нейна лична библия. Затова знаеше, че — по неизвестни дори на докторите причини — някои тумори се превръщаха в самостоятелни твари: поникваха им зъби и кожа, израстваше им коса, образуваха се хрущяли и очни ябълки — досущ като твое миникопие. Мисълта за това я побъркваше.
Туморите причиняваха и пристъпи, особено когато голяма част от мозъка биваше обхваната от тях или избутана, натикана и навряна в някой ъгъл. Пристъпите можеха да предизвикаш извънтелесни преживявания, каквото бе преживяла и тя.
Така че, в крайна сметка, извършващата се в нея промяна можеше просто да означава, че чудовището ѝ изпраща сигнал за край на играта: „Двеминутно предизвестие, скъпа“. А това ще рече, че възможностите пред нея не бяха много по-различни от времето, преди този кошмар да започне, миналия октомври, когато бе избягала в Уакамау: можеше да остане във влака — до самия край на линията, където релсите свършваха, — или просто да скочеше.
- Но знам, че това продължава от известно време насам — додаде Шарън.
- Кое? — Потънала дълбоко в мислите си, Алекс напълно бе изгубила нишката на разговора и нямаше никаква представа накъде бие възрастната жена. — За какво говориш?
- За детските банди, воюващи с тези чудовища. Като се замислиш, в това има логика. Децата, останали непроменени, са единствените, които имат физическите сили да проследят Чъкитата. Не ме разбирай погрешно; знам как да се прицеля и да стрелям, но ако трябва да вървя пеша в снега, да се придвижвам на ски и да лагерувам на открито… — Устните ѝ се извиха в кисела самокритична гримаса, щом Шарън дръпна провисналата гуша под брадичката си, при което изтърканите очертания на татуираната там мрежа се разкривиха. — Килограмите са ми в повече, както всъщност и годините.
- Ами хората, с които си живяла преди това? — попита Алекс. — Някои от тях сражаваха ли се? Имаше ли деца във вашата група?
Шарън беше заета с приготвянето на още една порция полуготова храна.
- Почти не. Всичките ни деца — тоест предимно внуци — се промениха. Само с три от тях не се случи, но те бяха на практика бебета. А останалите бяхме твърде заети да си търсим храна и начин да се стоплим, за да се занимаваме със сражения.
„Всичките ни деца се промениха. — Алекс потисна желанието си да разпита възрастната жена как точно се бе случило това и какви бяха симптомите. — Какво ли е да гледаш, докато собствените ти внуци се променят? Какво можеш да направиш? Да ги убиеш?“ Сигурно имаше възрастни, които не биха могли да дръпнат спусъка или да се откажат от надеждата. Тогава обаче си спомни какво бе казал Лари в Уакамау, сякаш преди цял век: „И в двата случая после как ще живееш със себе си?“.
Реши да не повдига въпроса.
- Какво друго знаеш за децата като Даниел? За тези, които воюват?
- Нищо, но предположихме, че сред тях сигурно има по-големи деца като него или възрастни, най-малкото да им покажат как да не се гръмнат сами. Ето, вземи. — Шарън ѝ подаде картонената кутия, в която имаше спагети с кюфтенца. — Яж, докато е топло.
Картонената кутия беше прогизнала, а съдържанието в нея пареше. Алекс отстрани внимателно найлоновата кесия. Към тавана се извиха струйки пара с противния дъх на гореща пластмаса и попарени домати. Спагетите на дъното на кутията плуваха в лигавия мазен сос с цвят на мед и наподобяваха възлести нерви и разкъсани вени, удавени в престояла локва от кръв.
- Нещо не е наред със спагетите ли? — попита Шарън.
„Чувствам се така, сякаш самата aз съм сготвена и набодена на вилица, или нещо подобно.“
- Не — отвърна Алекс и натъпка устата си с просмукали със сос мазни спагети. „Но това още не е станало, а настъпи ли моментът, аз сама ще го направя, няма да позволя нито на Черната вдовица, нито на Леопарда, нито на който и да е друг.“ — Страхотни са — додаде Алекс, докато дъвчеше жилавите спагети. — Просто страхотни.
Един час след това Променените се върнаха за нея.