- Не. — Даниел завъртя глава на възглавницата. — Изчезна.
- Но защо би заминала?
- Каза, че е изгубила няколко деца, преди да се присъединим към нея, недалеч от Хърли.
- Къде е това?
- Уисконсин. На границата. Тревожеше се заради ловците на глави.
- Ловци ли? — Да отвличаш деца и да ги използваш на бартер, звучеше ужасяващо логично. Харлан гледаше на Пощадените като на купон за храна и това беше преди няколко месеца. За Рул Пощадените, особено момичетата, бяха от огромно значение. — За кого работят?
- Не е ясно. Носят се най-различни слухове, но не знам на какво да вярвам. Някои казват, че са военните… тоест… армията. А едно момиче, Сандра, смята, че се опитвали да разберат защо ние не се променяме. С други думи, става дума за експерименти.
Стомахът ѝ се сви. Изведнъж ѝ хрумна, че въпреки всичките си проблеми Рул не е било чак толкова лошо място. В селото със сигурност беше по-безопасно, отколкото навън, а и Променените се оказваха само един от многото врагове.
„Но какво ми става? Лена имаше право. Съветът искаше от нас само да правим бебета. За тях също бяхме разменна монета — нещо, което да използват.“
- Значи, получават награда срещу децата, които предават? — попита тя.
- Ъхъм. Аз бях най-големият и затова Мели ми възложи да отговарям за останалите. Каза ми да ги заведа в един лагер, където сме щели да бъдем в безопасност.
А Мели откъде ще знае всичко това, запита се Алекс. Идеята за старица, която приютява децата и ги води на сигурно място, я накара да се замисли. Какво я правеше по-достойна за доверие от всеки друг възрастен човек? Може би щеше да е най-добре да остави тези въпроси за по-кьсно. Даниел нямаше полза от нейните догадки, а на нея ѝ трябваше информация.
- Лагер ли? Къде? Какъв лагер?
- С други деца, в Мичиган, само че доста по на юг от мястото, където си… където сме сега. — Даниел повдигна замислено Вежди. — На около една седмица път. Пеша.
Други деца. Шарън бе споменала за групи деца, сражаващи се с Променените. Значи, всички се събираха заедно? А щом лагерът се намира на юг, значи, са се придвижили на север, само че колко на север?
- А къде точно се намираме сега? Тоест, има ли някакви градове наблизо? Защото накрая съвсем изгубих ориентация. Не сме спирали от… — Замисли се за резката, която бе направила тази сутрин. — Осем дни. Девет с днешния. Сега трябва да е неделя, малко след полунощ. Мисля, че сме минавали около десет, може би единайсет километра на нощ, зависи.
- Не знам много за Мичиган. Роден съм на запад оттук, в Уисконсин, близо до Мелен, ако си чувала името. — Когато Алекс поклати глава, Даниел додаде: — На около половината път между Клам Лейк и Хърли.
Тези имена нищо не ѝ говореха. Освен Шебойган, родния град на леля Хана, останалата част от Уисконсин за нея беше просто един транзитен щат, дълъг отрязък от магистралата между Чикаго и Мичиган, по който профучаваше с пълна газ.
- Но защо ще идвате тук? Защо не останахте в Уисконсин?
- Чухме, че на Горния полуостров било по-добре, по-безопасно.
„Е, не чак толкова.“
- И къде сме сега, значи?
- Съвсем близо до границата. На около… — Даниел въздъхна с досада, сякаш математиката му идваше в повече. — Два дни път. Пеша.
Алекс се чувстваше неудобно, задето го обсипваше с въпроси, но просто трябваше да научи отговорите.
- В каква посока? Помниш ли наблизо да има някакви градове? Границата на запад ли е? — Уисконсин се намираше право на запад от Рул. — Или на север? — Това предположение ѝ се стори по-близо до истината. Ами Хърли на запад от Уакамау ли беше? Боже, как ѝ се щеше да бе разгледала доста по-добре картите, които намериха заедно с Том.
- В момента сме на изток от границата. А Уисконсин е точно на запад — отвърна Даниел. — А лагерът, към който се бяхме отправили… — Напуканите му устни се размърдаха, докато пресмяташе наум. — Е на около седмица път оттук и на юг от старата мина, където според Мели се навъртали Чъкитата…
- Какво каза? — Дядото на Крис не беше ли ръководил някаква мина? Да, точно така; някои от по-възрастните миньори живееха в едното крило на хосписа. Когато беше в селото, Крис идваше да им почете. — Знаеш ли как се нарича мината?
- Не. Някака стара желязна мина, предполагам. Имах карта, само че я изгубих някъде. Знам само, че сме на около пет дни северозападно от мината и че там трябва да е пълно с Чъкита.
- Нещо като голямо племе?
- По-скоро малки групи, които постоянно пристигат и заминават. Нещо като базов лагер, струва ми се. Според Мели са предпочели мината, защото са знаели за нея още отпреди, а и колкото пo-навътре влизаш в една мина, толкова по-топло става.