Алекс се замисли за това. Дали Черната вдовица и Леопарда щяха също да поемат на юг? Да се помотаят с приятели, може би да изпият по халба бира и да си отрежат няколко хубави сочни пържоли, които да изпекат на скарата. Нямаше как да получи отговор на тези въпроси, а в известен смисъл може би дори не й трябваше. След изчезването на Вълка Алекс смяташе, че не разполага с много време. По редица причини Черната вдовица се нуждаеше от нея заради Даниел — в това нямаше никакво съмнение. Ала момичето едва ли щеше да отмени смъртната ѝ присъда за неопределено бреме, освен ако Променените не възнамеряваха да я превърнат в своя медицинска сестра. Но ако Даниел наистина говореше за мината в околностите на Рул, значи, все още бяха близо до селото.
„Трябва да разбера къде се намирам. — Мозъкът ѝ вече препускаше напред, набелязвайки всяка отделна стъпка. — Това може да се окаже моят най-добър и последен шанс. Дори една приблизителна карта ще свърши работа.“ Погледът ѝ се спря на писалището в отсрещния край на стаята.
- Ако ти дам лист и молив, ще можеш ли да я нарисуваш по памет?
Той поклати отпаднало глава.
- Не ме бива особено в това.
- Можеш ли поне да опиташ? — настоя Алекс, потискайки раздразнението си.
- Точно сега ли трябва да го правим? — Устните на Даниел трепереха. Изглеждаше изтерзан, тъй като напрежението и скръбта бяха оставили дълбоки бръчки по челото и от двете страни на носа му. — Не може ли по-късно?
Алекс овладя импулса си да го сграбчи за раменете и да го разтърси с все сили, викайки: „Не, не може. Нима не разбираш?“. Но тя положи усилие да се успокои.
- Знам, че ти е трудно, Даниел, само че е важно. Знам колко зле се чувстваш. Аз също изгубих близки хора. Първо едно малко момиченце, а после… — Усети, че очите ѝ се наливат със сълзи. — После предадох един човек, на когото наистина държах, и въпреки че дадох най-доброто от себе си, се оказа, че не е било достатъчно, и сега той е мъртъв заради мен. Така чe знам какво е да искаш да се предадеш, наистина знам. Но те моля да не го правиш. — Тя постави на гърдите му треперещата си ръка. — Моля те, Даниел. Помисли. Опитай се да си спомниш къде се намира лагерът.
Очите на Даниел се навлажниха.
- Алекс, аз… не знам, наистина не знам. Помня само, че Мели ми каза да вървим все на юг, щом прекосим границата.
- А каза ли защо?
- Само, че щяло да стане опасно, ако се отклоним твърде много на изток, към вътрешността на Мичиган. Друго не я попитах. Смятах, че имаме достатъчно време, а и освен това бях изморен и изплашен. Двамата с Джак оцелявахме сами прекалено дълго. Така че изпитах облекчение, след като вече имаше кой да ми казва какво да правя. Ще ми се само да бях я послушал.
- Какво искаш да кажеш?
- Ами… — започна той, но гласът му пресекна. Една едра сълза затрептя в ъгълчето на окото му.
- Даниел? — Тъй като той не ѝ отговори, тя го докосна по бузата. Кожата му беше хладна и влажна като студен мрамор. — Даниел? — повтори тихо. — Какво искаше да кажеш? Защо не си послушал Мели? Защо не си постъпил, както ти е казала?
Като наблюдаваше как сълзата набъбва и се отронва на бузата му, Алекс усети мириса на неговата загуба и отчаяние, примесен с изгарящия дъх на самопрезрението му, които се събраха на топка в гърлото ѝ.
- Защото… защото не можах — отвърна сподавено той. — Не и след като те видях.
46
Думите, които чу, я стъписаха.
- Мен ли? За какво говориш?
- Аз… ние забелязахме вашата групичка с хората вълци. Това беше преди около три дни и тогава… — Сълзящите му очи се извиха блуждаещи встрани, след което отново се спряха на нея. — Тогава ви проследихме.
- Вие… — започна тя. Преди три дни Брайън беше още жив. — Ти будалкаш ли се с мен? Следили сте ни? Цели три дни? — Идеше ѝ да го зашлеви през лицето. „Били сте въоръжени! Имали сте гранатомети! Какво сте чакали, по дяволите, официална покана?“ — Защо?
- Нали ти казах. — Даниел повдигна трепереща ръка към устните си. — Проследих те, защото те видях. Не можех да позволя Чъкитата да погубят някой нормален. Ти си една от нас. Аз… не можех да им позволя да те погубят. Така че ви проследихме и зачакахме удобен момент да ги очистим.
„Божичко.“ Даниел бе придумал останалите деца да се впуснат в спасителна мисия. Естествено беше децата да се притекат на помощ на свой връстник. А най-малките от тях, които са прекалено наивни, за да проумеят в какво се забъркват, могат лесно да бъдат надъхани. За тях спасителната мисия беше като видеоигра, в която да сритат задниците на лошите.