Но въпросът беше как бе успяла Черната вдовица да предупреди Леопарда? Как така го е познавала! Може би отпреди? Освен ако…
- Даниел — започна тя, — нали спомена, че в мината имало и други Про… ъ-ъ, Чъкита? Имаш ли представа колко са? И дали са племена, които действат заедно, или…
- Не знам. — Устните му потрепериха. Той извърна лице отново. — Наистина трябва да спра. Не ми се говори повече за това.
- Добре — рече Алекс. И наистина го мислеше. Зашото не беше сигурна дали ще може да понесе още неочаквани разкрития. Тя извади един пакет полуготова храна от пълната с медицински провизии камуфлажна раница. — Това са макарони с пилешко. Донесох и кубче бульон. Докторът, при когото работех, казваше, че пилешката супа с макарони е много полезна при загуба на кръв.
Той хвърли равнодушен поглед към храната.
- Не съм гладен.
- Трябва да хапнеш. — Когато Даниел поклати глава отново, Алекс настоя: — Жаден ли си?
- Малко. — От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи и мокреха възглавницата. — Единственото, което искам, е да заспя и повече да не се събудя.
Тя не отвърна нищо.
- Алекс, защо още не са ме убили? — прошепна той. — Защо ме държат жив?
Но тя не можеше да му даде отговорите, които той искаше да чуе. Когато раменете му започнаха да се тресат, тя изпита импулса да го прегърне, но не беше сигурна дали той иска това, нито дали ще е правилно да постъпи така. Досега не бе виждала момче да плаче по този начин. Е, не и след онзи ден в първи клас, когато — не съвсем без да иска — бе изтикала с лакът Скот Ритънхаус от катерушката. Мъчително беше да слуша как Даниел скърби, сякаш прокарваха трион през сърцето ѝ — а той плака дълго време.
- С-съжалявам. — Гласът му беше изтънял и не по-плътен от използвана хартиена салфетка. „Мъката е изплакана“ — помисли си тя. — Ще постоиш ли малко с мен? — попита той със същия крехък глас. — Не искам да оставам сам с тях.
Алекс се замисли за Шарън и Руби в къщата за гости.
Ако имаха късмет, Руби щеше да спи непробудно през остатъка от нощта. След това обаче просто не знаеше какво друго би могла да стори за нея, освен да я натъпче с антибиотици и болкоуспокояващи и да се надява, че ще се оправи.
- Ще остана колкото ми позволят — отвърна тя. — Опитай се да поспиш.
- Не искам да спя. Всеки път, щом затворя очи, виждам Джак. В-виждам…
- Шшт, всичко е наред — каза тя, осъзнавайки колко нелепо звучи. Защото нищо не беше наред. Тя постави ръка върху неговата. Даниел трепереше, а очите му бяха трескави и пълни с отчаяние. Алекс твърде кьсно се сети за болкоуспокояващите, които бе оставила на Шарън и Руби. Може би щеше да бъде по-добре и по-състрадателно, ако той заспеше и никога повече не се събудеше.
„Какво ме прихваща? Това решение не зависи от мен.“
- Алекс. — Даниел се тресеше, сякаш обхванат от внезапна треска. — Страх ме е да заспя. Ако заспя, какво ще заваря, щом се събудя?
- Просто си изморен — отвърна тя. — Освен това си ранен.
- Искам да умра — заяви той яростно. — Ако имах пистолет, щях да се г-гръмна в м-мозъка. Щях да се самоубия, само че аз съм един с-страхливец и сега Д-Джак е…
Този път тя го държа в обятията си, докато той плачеше. Имаше още много неизплакани сълзи.
Накрая той се отпусна в ръцете ѝ, а напрежението постепенно се отцеди от тялото му. А когато усети, че момчето се унася, Алекс си помисли, че за него сънят е истинска милост. Дълбоко в сърцето си тя се досещаше защо Променените го бяха оставили жив. Но не беше изключено и да грешеше. Може би, ако му дадеше цялата си подкрепа, това щеше да му помогне.
„Защото нищо не е написано на камък. И аз съм пример за това.“ Доловила го беше в очите на леля си и зад всички глупости, които докторите бяха наприказвали на тема „бъди оптимист“ — накрая всички бяха смаяни колко дълго бе оцеляла. По всички закони с това чудовище, което живееше в главата ѝ, трябваше отдавна да е мъртва. Който и да бе измислил думите:,Докато има живот, има надежда“, е бил напълно прав.
И все пак имаше едно нещо, което трябваше да узнае. Защото би могло да се окаже важно. Решаваща улика. Начин да разбере какво се случваше със самата нея. Може би.
- Даниел? — прошепна тя. Забеляза, че клепачите му потрепват. — Даниел, буден ли си още?
Той промърмори дрезгаво. Очите под клепачите му се размърдаха.
- Ммм…
Тя се наведе, докато накрая устните ѝ не докоснаха ухото му.
- Даниел, чух те да казваш, че са обещали да пуснат Джак. Как научи това, Даниел? Те говориха ли с теб?