Колкото и да чакаше, той не отговори, и затова тя реши, че сигурно е станало късно и вече е заспал. Тогава пружината на леглото проскърца и той се размърда.
- Не — измърмори тихо. Очите му бяха затворени, но той преглътна мъчително, при което адамовата му ябълка се повдигна, и навлажни устни с език, преди да продължи: — Не знам. — Пауза. — Не съвсем.
Това не беше отговор.
- Ами миризмата? Това ли е? Успяваш да ги надушиш ли? Даниел? — Тя го погали по бузата, изпитвайки вина, че го връща към ужаса, който сънят можеше да заличи, макар и само временно, но все пак трябваше да узнае. — Даниел, какви миризми усещаш?
Последва дълга, безкрайно дълга пауза.
- Твоята — отвърна той.
47
Според Mики Белязаната се домъкна да я отведе в седем. В стаята вече беше светло и през процепите на венецианските щори Алекс забеляза, че още вали сняг. През изминалите пет часа бе спала на пресекулки. Съзнанието ѝ беше препълнено с информация и скачаше от една мисъл на друга като щурец. Въпреки че се чувстваше зле, изпита леко задоволство от вида на Белязаната, която изглеждаше доста по-изтормозена от обикновено: явно имаше махмурлук, ако се съдеше по тъмните кръгове под зачервените очи на момичето.
Даниел не помръдна, докато Алекс се измъкваше от леглото. Тя придърпа юргана над раменете му и постави ръка на челото му. Все още нямаше температура, но кожата му беше влажна от потта. Дали Променените щяха да ѝ позволят да дойде отново? Това беше твърде вероятно. Засега искаха Даниел жив. В случай че грешеше за намеренията на Черната вдовица, тя остави шишенцето с „Еритромицин“ така, че Даниел да го види, щом се събуди.
После последва Белязаната в коридора. В къщата цареше гробна тишина, ала задушливата воня на мърша се усещаше по-силно, откогато и да било заради многото Променени, скупчени на това относително тясно пространство. Слава богу, вратата за стаята на Черната вдовица беше затворена. На сутрешната светлина наредените на масичката в коридора снимки блестяха примамливо. Алекс се наведе да ги разгледа. Тя хвърли поглед към Белязаната, която вървеше няколко крачки напред, и си помисли: „Може да нямам друга възможност“.
Без да губи време, свали раницата и я развърза, след което избърза напред и се престори, че се спъва веднъж, а после и втори път. Белязаната изсумтя, щом Алекс се блъсна в нея. Медицинските ѝ провизии — шишенца с таблетки, пакети с марля и инструменти, една ролка хирургическо тиксо и пластмасовото шишенце с кислородна вода — се изсипаха от раницата, разпилявайки се в коридора, а двете момичета се стовариха едно върху друго на пода. Ловната пушка на Белязаната издрънча при удара и в същия миг Алекс си помисли какъв късмет бе извадила, че оръжието не гръмна. При падането коляното на Алекс изпука, но тогава Белязаната я цапна толкова силно през лицето, че ушите и бръмнаха, и навехнатото коляно се оказа най-малкият ѝ проблем.
- Стига! — извика Алекс и отблъсна другото момиче, след което се сви назад, вдигнала ръце в знак, че се предава. — Стана случайно, разбра ли? Съвсем случайно.
Белязаната дишаше тежко, докато раздразнението буквално се процеждаше навън от всяка пора на тялото ѝ. Отново стискаше пушката и от напрежението в изопнатите ѝ рамене личеше без всякакво съмнение, че с удоволствие би гръмнала главата на жертвата си. Алекс не смееше да помръдне, като в същото време си мислеше, че идеята ѝ беше наистина тъпа и бе може би последната, която ѝ хрумваше. Накрая Белязаната свали едва-едва пушката и оголи зъби в безмълвна заплаха.
„Засега добре.“ Щом се изправи на крака, коляното ѝ нададе лек протест и тя закуца пресилено. Но коляното действително я болеше. Алекс събра провизиите бавно, една по една, което ѝ даде възможност да плъзне поглед по стените и по наредените в коридора снимки.
Както се оказа, напразно бе рискувала да я очистят, защото през следващите няколко дни щеше да има достатъчно възможности да разгледа тези снимки.
А това, което щеше да научи чак след пет минути, въпреки че липсата на пушек, кълбящ се от комина на къщата за гости, трябваше да е достатъчно красноречив факт, беше, че Шарьн и Руби са мъртви. Жените бяха мъртви от часове, съдейки по сковаността на телата, които бяха толкова вкочанени, че изнасянето им от къщата за гости струваше доста усилия и време на Белязаната, Пъпчивия и неколцина от хората на Леопарда. Не беше нужен задълбочен анализ, за да се разбере как го беше направила Шарън. В стаята се долавяше задушливата химическа воня на повръщано, полусмлени болкоуспокояващи и сънотворни, а по дъсчения под имаше пръснати хапчета, които жените не бяха успели да погълнат. Доколкото познаваше Шарън, помисли си Алекс, възрастната жена вероятно се бе хванала на работа веднага след излизането ѝ, раздавайки хапчетата като бонбонки „Ем енд Емс“: „Едно за теб, две за мен; две за теб, четири за мен“. Представяше си съвсем ясно картината.