Едно беше сигурно — Питър Ърнст бе познавал Саймън Йегър, при това доста добре. От това, което виждаше, не бе изключено двамата да са държали един на друг като братя.
Доказателството беше пред очите ѝ, подпечатано с черно мастило: Стимке, Приг, Борн, Ърнст, Йегър. Уликиките бяха съградени от пирамидите с черепите и костите на отлъчените. Историята беше написана с кръв. Нямаше никаква грешка.
Тези Променени бяха децата и внуците на Рул.
48
Нощта, в която напуснаха Рул — осем дни след като Алекс избяга, а Питър изчезна, — беше кошмар, в който едва не умряха. Дори да не беше болна и да не и се повдигаше, Лена пак щеше да е в незавидно положение още от самото началото — и тя го знаеше. Но това важеше за всички. Снегът продължаваше да вали право надолу заедно с бръснещия вятър. Картите бяха напълно безполезни. В снега ориентирите се размиваха, а пътеката изглеждаше не по-реална от бегла надежда.
На четири часа път от Рул и едва няколко километра източно от града конят ѝ затъна в дълбокия сняг, в основата на един паднал смърч. Плашливото животно през цялото време ѝ бе създавало проблеми, като се изправяше на задни крака, противеше се и на няколко пъти, дори се опита да я хвърли. За свой късмет, Лена седеше приведена ниско и леко напред, здраво заловена за гривата му, притиснала колене толкова високо, че на практика клечеше на седлото, когато конят изцвили. Силното бучене на вятъра ѝ попречи да чуе изпукването, но за сметка на това усети ясно внезапното разтърсване. Така че беше подготвена. И друг път бе ставала свидетел на това във фермата на Кръшър Карл. В мига, в който конят рухна на снега, тя скочи от седлото. Ако животното се претърколеше и я затиснеше под себе си, Лена можеше никога вече да не се изправи. След кратък и главозамайваш полет тя се приземи в дълбоката пряспа, затъвайки цели шейсет сантиметра в снега. Наложи се Крис да запъне крака от двете страни на дупката, за да я изтегли оттам. В това време конят бе вече мъртъв, а Нейтън прибираше пистолета в кобура си.
След тази случка всички се отказаха да яздят. Беше тъмно като в рог и дори да изглеждаха, сякаш са се побъркали, поне не бяха самоубийци. Вятърът духаше толкова силно, че беше безсмислено да се опитват да разпънат палатката, освен ако някой от тях не изпитваше силното желание да се пробва в парасейлинга321. Затова събраха конете на едно място, връзвайки ги плътно, хълбок до хълбок, а после, използвайки телата им като параван срещу вятъра, закопчаха спалните чували един за друг и се скриха вътре. Лена прекара остатъка от тази първа нощ свита между Крис и Нейтън, като през цялото време трепереше така силно, че зъбите ѝ тракаха.
Щом започна да се развиделява, те поеха в бурята, като водеха конете за юздите и вървяха все на изток. Тъй като Уелър бе донесъл снегоходки само за Крис и Нейтън, момчето трябваше да дели своя чифт с Лена. Най-накрая Крис намери едно подходящо местенце на подветрената страна на малък хълм. С помощта на снегоходките Лена отъпка снега, а в това време Крис и Нейтън се редуваха на лопатата: докато единият копаеше, другият изгребваше снега с ръце. След по-малко от трийсет минути Лена, която не бе привикнала на тежка работа, бе плувнала в пот и силно запъхтяна. След това ѝ бе невъзможно да се стопли. Вятърът режеше като нож. Топлината започна да се отцежда през порите на тялото ѝ, което и бездруго бе изнемощяло от недохранване и недоспиване. Отначало само трепереше, но после започна да се тресе. Изтощението я стисна за гърлото като чудовище, без да я пусне повече. Искаше само да се свие някъде и да заспи. Но вместо това седна просто да си почине. Или поне така си каза. Нямаше спомен да е лягала.
Следващото, което помнеше, бе как някой я разтърсва силно. Стори ѝ се, че чува крясъци, ала мислите ѝ бяха като семки на диня, които се изплъзваха между пръстите ѝ, колкото и да се мъчеше да ги задържи. Вече не чувстваше студ, въпреки че жилеше лицето ѝ. Какво облекчение.
- Не бива да заспива — каза Нейтън, ала гласът на възрастния мъж прозвуча приглушено, сякаш идваше от много далеч.
- Знам. Цялата е потна. — Крис. — Може би е най-добре да се върнем. Тогава ще потърся помощ.
- По-безболезнено ще бъде да легнем в снега и да умрем. Съветът няма да допусне да ни се размине. А и в това време човек не би могъл да измине повече от три километра, без да се изгуби.
- Нима е възможно да се изгубим повече от това? — сопна се Крис. Долавяше гнева му въпреки странната мъгла, която обвиваше съзнанието ѝ. — Събуди се — каза той и я разтърси грубо. — Не бива да заспиваш, преди да сме свършили с това.